КАНДОМБЛЕ
Бе топла звездна нощ, небето тъмно синьо.
Стоим и чакаме пред входа Сержо Пасариньо.
Той е колега, архитект тук в Салвадор,
Избран е за съветник – вереадор.
И не след дълго тихо спря пред нас
Един фолсваген, чу се женски глас.
Подаде се откъм страната на шофьора
Главата руса на жена му Лора.
Тя махна със ръка да се качим.
След миг след нас остана само дим.
Те бяха много интересна двойка-
Той тих и деликатен, а тя – бойка.
Шофираше безумно смело,
А за терена на града това бе лудо дело.
Препускахме по улиците тъмни,
Целта ни бяха хълмовете стръмни,
С накацали една до друга къщи бели,
Бедняшки лабиринти и фавели.
Отивахме на нощен ритуал,
Обвит във тайнствено-мистичния воал,
На свойта древност, легендарна слава,
Чиято жизненост до днеска продължава.
Ний бързахме за кандомбле –
На Йеманджа то посветено бе.
Поканила ни бе самата черна жрица,
Която бе на почит тук като кметица.
♦♦♦
——————————————————————————————————————————————————————————————————————————-
Какво е кандомбле е трудно да се каже.
Това е африкански култ, митичен, важен…
А Йеманджа Велика е богиня – на Вълната,
На Океана, на Реките, на Луната,
На Изворите и на Светлината,
на всичките Ориша, на Земята,
на всичко живо и на цялата Вселена,
която пак от нея е родена.
♦♦♦
Бе септемврийска нощ, на пролетното равноденствие.
От идващата Примавера чакаше се благоденствие.
И както подобава – трябват жертвоприношения,
След този ритуал започват и безброй дарения
Засипват океана – майката богиня Йеманджа,
С любимите й рози и безброй цветя, цветя, цветя…
———————————————————————————————————————————————————————————————————————————
♦♦♦
И ето че пристигнахме пред малка къща
На прага ни очаква и поред прегръща
самата жрица. В рокля снежно бяла,
с волани и дантели, в блясък засияла,
на алабастровата шия с бисерната огърлица,
тя сякаш е изящна статуетка, а не жрица.
Със жестове широки и любезни
покани ни в дома й най-напред да влезнем.
Усмивки, запознанства, удивления,
И в правилата кратки въведения…
Излязохме навънка, на голямата тераса,
Запалихме цигари за психическа нагласа.
Във ъгъла на парапета – специален знак –
на прът висок се вееше бял флаг.
А гледката оттук надолу към града
Увличаща бе сякаш към течащата река
От цветни шлейфове и светлини, потоци от коли…
Тъй дишаше градът във ритъма на океанските вълни..
——————————————————————————————————————————————————————————————————————
♦♦♦
И в миг отвориха широко двойната врата.
Оттам се плисна на талази ярка светлина.
Приканиха ни, влезнахме във празно помещение
А на стената в дъното, за наше изумление
Бе в рамка „Раждането на Венера“, като че ли,
Оназ, прочутата творба на Ботичели.
——————————————————————————————————————————————————————————————————————————
Но Йеманджа се раждаше от морска пяна,
Красива, чернокоса, бяла и засмяна,
и сипеха се от ръцете й безброй звезди,
блестящи перли, рози и сияйни светлини.
——————————————————————————————————————————————————————————————————————————
♦♦♦
Край три атабаке, под тази картина,
застанал млад негър – към всяко, застинал.
Пристъпваме чинно до тях край стената.
В очакване тръпне на всеки душата.
В миг – жрицата влезе и даде сигнал,
Началото сложи на тоз ритуал –
Завтече се в кръг и запя монотонно
И тръгна след нея хорото изконно…
Трите атабаке във ритъм думтят,
Очите на всички танцьори пламтят.
Звукът се усилва, в стените отеква,
Но равната песен не спира, не секва.
И всичко това те въвлича, омайва,
Усещаш, че друг се във тебе спотайва
Сега ще изскочи, затропа и пее,
душата ти скрита навън ще излее.
И всички сме станали вече едно
Омотано, единно енергийно кълбо.
Тоз танц е тъй древен и толкоз първичен,
че движим се, дишаме в ритъм космичен.
♦♦♦
„Не, не, не трябва! Недей се поддава!
„Спри тази хипноза!“ – умът повелява.
И в миг се споглеждаме – всичко е ясно
Тук адски е диво, и врящо, и бясно,
Кръвта е гореща, очите червени,
И нерви обтегнати, тупкащи вени
О, бързай навънка, въздух не стига,
Хайде, разкъсай тази верига…
С труд се измъкваме, целите в пот,
там на терасата, под небесния свод.
Свежест, прохлада, звезди, широта
Дишай на воля и с лекота…
Въздишаме тихо – какво облекчение..
Но черната жрицата, кат бяло видение
Пристъпя към нас и ни пита тревожно-
Не ви ли се нрави, нима е възможно?
„О, не!“, отговаряме ние без поза –
„Интересанте! Мажико! Маравильозо!“
„Но време е вече да си вървим,
Че трябва и малко да си поспим.“
А тя ни отвърна, че „няма да може“,
Въпросът оказа се с отговор сложен.
Докато не дойде На пътя Ориша,
И не отключи портите скришом,
Няма как ние оттук да излезем,
Тъй че, пак в залата трябва да влезем.
Отново в котела със врящи тела
Да тупаме в крак с безброй ходила
Да пеем във ритъм на тез барабани
Провлачени звуци, слова неразбрани.
Отново да влезем във тази магия.
Побиват ме тръпки от страх, аз не крия…
♦♦♦
Завличат ни вътре горещи вълни,
Омайният ритъм душите плени
Засмуква телата танцът мистичен
Устата безмълвно заклинания сричат…
И в миг всички спират, на място застиват
Заглъхват тим-тами, сърцата се свиват.
Изпаднал във транс млад мъж се свлича,
Прегръща го нежно младо момиче,
Да легне на пода му бавно помагат,
Дори под главата възглавница слагат,
В конвулсии здравото тяло се свива,
По кожата капчици пот му избиват,
Треперят му всичките фибри и клетки
Нечувани звуци, невиждани гледки…
♦♦♦
Ето, че жрицата ни свести:
„Богът на пътя отвори врати“
После последва вечеря прощална,
Не обичайна, а ритуална…
Черен петел бе пожертван за нас
С него гощава ни в късния час…
♦♦♦
Ето със туй кандомбле ни ориса
Черната жрица в чест на Ориша,
На Йеманджа и на Вълната,
На Океана, на Реките и на Луната,
На Изворите и на Светлината,
на всичките Ориша, на Земята,
на всичко живо и на цялата Вселена,
която пак от нея е родена.
март 2016г.
March 9, 2016
· 
dobrina · 
Comments Closed
Tags: Стихове - авторски КАНДОМБЛЕ · Posted in: Други, Публикации на български, Текстове на български