ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКОТО ГРАДОУСТРОЙСТВО ХIХ-ХХ ВЕК. Втора част СИНХРОННИ АНАЛИЗИ

 

НА 14 ДЕКЕМВРИ, В ЦЕНТРАЛНИЯ ДОМ НА СЪЮЗА НА АРХИТЕКТИТЕ В СОФИЯ, ПРИ ГОЛЯМ ИНТЕРЕС И ПЪЛНА ЗАЛА, СЕ СЪСТОЯ ЕДНО ВАЖНО ЗА НАС СЪБИТИЕ – ПРЕДСТАВЯНЕТО НА ВТОРА ЧАСТ НА “ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКОТО ГРАДОУСТРОЙСТВО XIX-XX ВЕК. – СИНХРОННИ АНАЛИЗИ”.

Зам. председателят на САБ – арх. Светозара Шаханова откри събитието; Арх. Визирев, председател на дружество „Архитектурна наука и образование“, чиито членове са и двамата автори, пое ръководството на сбирката. Най-напред се изказа Директорът на НИМ – доц. д-р Бони Петрунова, която изрази своето задоволство да участва в това събитие, още повече, че познава единия от авторите от съвместната им работа – арх. Фърков. Тя спомена, че е поела от предишния директор на НИМ – проф. Божидар Димитров тази мисия, и че именно той има заслугата  за издаването на втората част на Историята на градоустройството, чрез  спомоществователството от страна на НИМ. След това Проф. д-р арх. Николай Тулешков, който е и един от рецензентите на  монографията, изказа своите впечатления и даде висока оценка на труда. 

Доц. арх. Искра Дандолова, доктор на социалните науки, която е автор на предговора на книгата, направи обстойно изказване. Именно нейното изказване публикуваме тук.

Представяне на книгата 

“ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКОТО ГРАДОУСТРОЙСТВО XIX-XX ВЕК. – СИНХРОННИ АНАЛИЗИ”.

на  доц. арх. д-р Добрина Желева и арх. Юлий Фърков

Най-после настъпи моментът да видим публикувана и втората част от големия и важен архитектурен труд на двамата наши колеги: доц. арх. д-р Добрина Желева и арх. Юлий Фърков. Те самоотвержено работиха години наред, за да го завършат и издадат, за да ни поднесат богатството на едно оригинално пионерско изследване за историята на българското градоустройство на Новото време и на Модернизма през 19-и и 20-и век.  Тази втора част със синхронни анализи стана възможна само след съставянето на първата част от изследването или на диахронните анализи на българските градове. Така се затвори един оригинален и задълбочен научен анализ за началото и развитието на българското градоустройство. Цялото изследване няма аналог у нас, няма дори негово подобие в академичната ни литература. Затова пък предлага голямо богатство за размисъл и нови търсения, за преосмисляне на миналото, но и на бъдещето на градската ни среда. То стимулира за други подобни изследвания в градоустройството и архитектурата.

Много мнения и преценки вече бяха изказани. От своя страна ще се спра накратко само на някои качества на този труд, които намирам за най-важни:

  1. Пионерският характер на труда:

Въвежда се нова методология за изследване на градоустройството чрез диахронните и синхронните анализи. Разкрива се развитието на урбанизацията в избраната извадка от градове (основно за 9 броя), като авторите не се ограничават само с 19-и и 20-и век, а проследяват исторически селищния генезис още от праисторията и Античността. Какво постигат ли? Извличат парадигми за развитието на градоустройството, за градовете (нещо като формули/модели за елементите, които определят развитието на процеса). Чрез тези парадигми могат да се анализират и други градове. По този начин авторите подсказват значимостта на предложения от тях оригинален метод за изследване на градската структура.

В този контекст е важно да се отбележи, че при изработването на подобни парадигми авторите не спират само до градската структура, а обръщат внимание и на други елементи от цялостното обществено развитие на града като феномен: населението като структура и етноса му, характеристиките на дейностите – производство, търговия, културни традиции, законодателство – все важни репери за оформяне на градското пространство и неговите материални и нематериални или – социални измерения.

За пръв път в българската архитектурна история се предлага структурна картина на историческия процес на формиране на българското градоустройство на Новото време. Използван е семиотичен подход на изследванe върху предмета на феномена „град“, който се състои в кръстосване на диахронни със синхронни анализи. А синхронните анализи са отворени и за други селищни образувания. Целта е да се очертае основната пространствена решетка/мрежа на историческия процес в страната. Извадката от градовете, която авторите са подбрали е сравнително представителна и указва един универсален подход за анализ, характерен за социологическите изследвания.

  1. Изследователският труд е ценен и поради събрания нов материал за градовете, непознат досега, извлечен от огромен кръг от източници, което като факт сам за себе си е изключително важен, многопластов и ценен. Тази нова информация показва и разкрива как от стихийно и саморасло още от предантичността заселването постепенно преминава към планирано, урбанизирано, структурирано действие, организирано по нов, колективен начин. Например, възникването и оформянето на градската зеленина като обществени места за градини и паркове, първото осъзнато решение за появата на паметника като такъв, за запазване и поддържане на исторически, културни, архитектурни паметници, за художествено усвояване на градското пространство – все важни и оригинални принципи за генезиса на съвременното българско градоустройство.
  2. В книгата е изведена аналитично историческата приемственост в генезиса на българския град и връзката му с европейския. Без парадност и без съмнение в изложените факти се доказва по академичен път защо българският град исторически се е развил като европейски и как несвойствената му промяна в резултат на завоевателната политика на Османската империя е придала известен насилствено ориенталски и неравноправен характер в развитието му – напр. в селищната структура. Точно тази „ориенталщина“ от периода на робството се очиства бързо след Освобождението. Вътрешният катарзис на българското общество след Освобождението връща бързо европейския вид на градовете като възстановява вековните цивилизационни модели на урбанизацията и очиства материалния свят на българина.
  3. Изследването проследява налагането на градоустройствената матрица върху новоосвободените български градове в края на 19-и век, раждат се първите градоустройствени планове, както и генералните урбанизационни начинания: кадастрални планове, крайулични снимки. В теорията и практиката на българското градоустройство се търсят подходи и интерпретации на модела „град-градина“ Особено ценни са тенденциите за търсене на етноструктура на градовете, за социални регулации в пространството.

Над две десетилетия авторите посвещават на този труд. Минават през различни етапи, ровят в архиви, търсят данни от нестандартни за градоустройството документи и източници. Градът, най-сложният човешки продукт на цивилизацията е навсякъде и засяга всичко. Доказателствата се търсят и в литературата, и в предметния свят, и в старите снимки, и в рисунките, и в притчите дори – всичко това е в града. Само който не се е посвещавал на подобно дирене, само той не може да си представи огромната вътрешна сила и увереност, които изследователят трябва да носи, за да изведе докрай подобен труд.

  1. Няма обаче да спестя накрая един важен факт: този голям труд се създава в контекста на национално неуважение към науката, на отрицателно финансиране на научните издания, на липсата на стимули за архитектурни изследвания у нас. А те са много важни, защото дават оценъчната характеристика на нашата история на идентичността на българина, на делата му при изграждането на градовете ни. Защото отделни паметници и дървета могат да се унищожават и местят, но градовете остават на своето място с хилядолетия. Затова и отговорността при създаването им е многократно по-голяма и по-важна за символите, които носи, за посланията, които изпраща в пространството и към човешкия род. А оттам идва и Високата оценка за този труд на авторите, който ни събра тази вечер. Той утвърждава и извисява значимостта на архитектурния символ в градовете ни.

С благодарност към авторите, които ни подариха този архитектурен празник!

 Доц. арх. Искра Дандолова д.с.н.

УВАЖАЕМИ ГОСТИ, КОЛЕГИ И ПРИЯТЕЛИ!

ДОБРЕ ДОШЛИ НА НАШИЯ ПРОФЕСИОНАЛЕН ОТЧЕТ – РЕЗУЛТАТА ОТ НАШИТЕ 20-ГОДИШНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ ВЪРХУ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКОТО ГРАДОУСТРОЙСТВО.

Днес представяме Втората част на монографията „История на българското градоустройство – 19-ти-20-ти век“, която проследява устройствения процес на големите български градове за периода на Новото време и Модернизма – от средата на ХІХ до средата на ХХ век.

Тя се базира на една нова методологическа концепция. Прилага се методология присъща на семиотичния подход на изследвания върху предмета на феномена на града. Същността й се състои в кръстосване на диахронния, наричан още синтагматичен или вертикален анализ, със синхронния, съответно – парадигматичен или хоризонтален анализ.

Диахронните анализи, проведени в Първата част на Историята /“Диахронни анализи на устройството на големите български градове”, София, 2009г./, представляват проследяване на най-важните етапи в развитието им – от топогенезиса, през първото им кадастрално заснемане и регулиране – до проспективното им градоустройствено планиране;

Диахронните анализи са изследване на селищната еволюция във времето и извличане на генеративните фактори, пораждащи тектоничния скелет на градската структура, инвариантите и иновациите в материално-пространствената организация на предварително определените реперни градове, характеризиращи се с продължителна селищна приемственост и устойчивост във времето, а именно София, Пловдив, Русе, Варна, Стара Загора, Велико Търново, Видин, Бургас и Кюстендил. Тези анализи са до голяма степен свойствени за историческите изследвания, доколкото става въпрос за традиционното хронологично проследяване развоя на  едно явление, каквото е градът.

———————————————————————————————————————————————————————-

Във Втората част се прилагат синхронните анализи. Синхронните анализи целят да откроят парадигматичните елементи на градската структура, относно даден исторически момент. Избира се определена историческа епоха и се извършва така да се каже срез в стратиграфията на реперните исторически градове. Проследява се базата на сравнението, интерпретацията на характерните за историческото време структурни или образни парадигми, спецификата или плътното подчинение на архетипа. Откриват се също така универсалиите в материално-пространствената организация на избраните градове.

Този тип анализ лежи в плоскостта на компаративистиката и също не е чужд на историческите изследвания по принцип, доколкото е традиционно за определени исторически явления да се търсят паралели, прототипи, образци и аналогии по пътя на сравненията.

 

Новото за историческата наука, което прилагаме в изследването на историята на българското градоустройство, е в съчетаването на двата вида анализи. При едновременното провеждане на диахронния и синхронния анализи се разгръща във времето структурната еволюция на устройството на избрания град, като паралелно се изявяват ясно приемствеността в развитието му, неговата континюалност, най-ярките образни характеристики, индивидуални специфики и особености, които го идентифицират за всяка епоха на разцвет. Когато се правят тези вече структурни анализи едновременно върху деветте реперни града, е резонно да се получи една сравнително обективна и достатъчно представителна историческа картина за всеки зададен исторически срез. Нещо повече, логически следва взаимно коригиране, допълване и обективизиране на историческите факти, набрани поотделно при диахронните анализи, които са направени предварително, вследствие на съпоставката им с останалите от групата избрани градове, при извършване на синхронните анализи.

Формираната мрежа или казано по-точно – пространствената решетка, съставена първоначално примерно от 9 града, е отворена за нови попълнения с други градове. Колкото мрежата се разширява, толкова повече се обективизира историческата картина, а също така и информацията за всеки исторически срез и за всеки исторически град поотделно. Обогатяването с нови и нови градове представлява всъщност постоянен и отворен процес на изследване на историята на градоустройството по пътя на структурния анализ.

Ние сме на мнение, че и тези девет града – София, Пловдив, Русе, Варна, Стара Загора, Велико Търново, Видин, Бургас и Кюстендил, са достатъчни, за да очертаят основната пространствена решетка на историческия процес. По своята характеристика – типология и специфика те са: крайдунавски – Русе и Видин; крайморски – Варна и Бургас; столични през различни исторически периоди – София, Пловдив, Велико Търново и Видин; непрекъснато съществуващи с определена селищна приемственост и контитюалност, с изключение на Стара Загора – изцяло преизграден; или бурно разрастващи се – като Бургас.

Тези градове покриват достатъчно добре типологията и нюансите в палитрата на големите български градове и са една представителна извадка, даваща представа за историческото развитие и на останалите градове в страната. Това ще рече, че включването в анализите на други големи градове би обогатило фактологически общата историческа картина, но едва ли би нанесло някакви съществени корекции в представата за развитието на градоустройствения процес в България като цяло.

Много полезни са, според нас и анализите на отделни специфични проблеми, които имат важно значение за изясняване на основните периоди в организацията на урбанизацията на страната, на отделните възприети концепции и главните тенденции в българското градоустройство. Това са например, проблемите на:

♦ Законодателството – въвеждането в действие на основни закони, пряко насочени към устройството на градовете в България, за периода 1878-1944г.;

♦ Възникването на нови градове и тяхното планиране е друг предмет на специфичен анализ, тъй като именно новите градове се замислят не само за покриване на възникнали икономически потребности, но и като израз на нови устройствени концепции;

♦ Развитието на пътната комуникация – шосейна и ж.п.-мрежа, е трети проблем, касаещ общо урбанизацията на страната, проблем изискващ също своите анализи.

Такива и други подобни анализи и данни съпътстват основното изложение, съсредоточаващо се главно върху синхронните анализи на отделни най-важни срезове в историческото развитие на големите български градове, на базата на деветте, предварително анализирани диахронно града.

Събраният илюстративен материал има самостоятелно значение, с въвеждането в обръщение на автентични, непопулярни, непубликувани досега архивни материали – планове; чертежи, фотоси и пр.;

Трудът „История на българското градоустройство на ХІХ до средата на ХХ в.“ в своите две части – Диахронни анализи и Синхронни анализи, е полезен за развитието на историческата архитектурна наука, за градоустройствената практика и за образованието по градоустройство и архитектура, история, културология, социология, изкуствознание и други дисциплини, свързани с града и градската култура и стопанство.

Трудът е адресиран не само към специалистите – архитекти и урбанисти – историци, но и към историците на градската култура и стопанство, социолозите, културолозите, изкуствоведите, имащи отношение към проблемите на града, към действащите градостроители, архитекти, политици и управници на нашите градове, както и към широката културна общественост.

 Благодарим за оказаното ни внимание чрез вашето присъствие и съпричастност към нашите дългогодишни изследвания, въжделения и надежди, към резултата от нашия труд, към нашата радост от успешния завършек на поетата отговорност към българската архитектурна наука и градоустройствена практика!

 

——————————————————————————————————————————————————————–

 

 

 

 

 

Накрая следваха посвещения и автографи на авторите, върху закупените от интересуващите се гости, колеги и приятели книги – първа и втора част на “Историята”,  приятелски разговори на чаша вино и хапки от кетъринга на ресторанта на САБ. 

П.С. Благодаря на колежката и младата ми приятлка арх.Олга Дякова за фотографиите!

 

 

December 16, 2017 · dobrina · Comments Closed
Tags:  · Posted in: Актуална информация, Други, Публикации на български, Събития, Текстове на български, Фотографии