THE VENICE CHARTER REVISITED ПРЕОСМИСЛЯНЕ НА ВЕНЕЦИАНСКАТА ХАРТА

index

The Venice Charter Revisited
Modernism, Conservation and Tradition in the 21st Century

Edited by
Matthew Hardy

Cambridge Scholars Publishing
Copyright © 2008 by Matthew Hardy and contributors
ISBN (10): 1847186882, ISBN (13): 9781847186881

 

 

 

 

♥♥♥

EDITOR’S PREFACE
MATTHEW HARDY
Secretary, International Network for Traditional Building,
Architecture & Urbanism (INTBAU)

In early November 2006, INTBAU held its annual conference in Venice. The event, which had been some years in planning, set out to situate the 1964 Venice Charter (Appendix I) in the context of its times, to subject its text to a close reading, to examine the range of philosophies and architectural responses that characterised conservation before the Venice Charter, to hear contemporary case studies of the Venice Charter in use around the world in a variety of cultural contexts, and to draft a policy for reconstructions and for traditional architecture and urbanism in historic areas. The 64 chapters of this book present the results of this interrogation of the Venice Charter.
The Venice charter was a major step towards better conservation of traditional buildings and places. Drafted by delegates from places including Peru and Mexico, Tunisia, France and Italy, and finally written by two Belgians and an Italian, the Preamble of the Venice Charter emphasises that each country is responsible for applying the principles within the framework of its own culture and traditions, in “the full richness of their authenticity”.
The breadth of the consensus achieved remains impressive, and the Charter has since been of inestimable value in the conservation of cultural heritage the world over. It became the founding document of ICOMOS (the International Conference on Monuments and Sites), and was later adopted by UNESCO, (the United Nations Educational Scientific and Cultural organization). Today it provides the fundamental reference for conservation policy for the 191 UNESCO member states.
The Venice Charter followed a series of charters on conservation that appeared in the inter-war and post-war periods. In 1931, the First International Congress of Architects and Technicians of Historic Monuments was held in Athens. The Athens Charter produced at that event set out to proscribe the popular “integrative” restoration epitomised by the work of Viollet-le-Duc and his contemporaries, preferring instead an approach that respected each successive previous intervention, and encouraging a view of old buildings as “historical documents” in themselves. Viewed as such, historic buildings could be studied – and admired – but never copied, for fear of “falsifying” history. This modernist art-historical concept was promptly incorporated into the Italian Fascist’s Norme per il restauro dei monumenti of 1932, and inspired Le Corbusier to write a text on conservation following CIAM’s fourth congress in 1933.
Post-war reconstruction in the period 1945-1955 was nevertheless characterised by much reconstruction and by large-scale restorations of damaged cities in both eastern and western Europe, such as Warsaw, Gdansk, Blois and Vicenza. Concern at the scale of war damage prompted the Hague Convention of 1954, which produced the Convention for the Protection of Cultural Property in the Event of Armed Conflict, issued in 1956. A year later, a suggestion was made to update the Athens Charter, which resulted in the Second International Congress of Architects and Technicians of Historic Monuments, held in Venice in May 1964. The Venice Charter it produced reflects, in its 16 paragraphs, the political and cultural history of the tumultuous mid-20th century.
The post-war period has in recent years been subject to considerable historical research. We now know, for instance, that the West covertly funded cultural institutions with the aim of promoting Modernism – particularly abstract impressionism – to create a clear contrast with the Soviet bloc’s preference for social realism and traditional architecture. Modernism was presented as democratic and free, and traditional art as repressive and totalitarian. The effect was to polarise public taste and to distort the history of the period for a generation or more. This is the milieu that produced the Venice Charter.
The Charter’s insistence that buildings and settings be seen as historical documents that must not be “falsified” perhaps reflects the common post¬war modernist belief in the “end of history”. But in recent years the requirement of Article 9 of the Charter that new work “must be distinct from the architectural composition and must bear a contemporary stamp”
has been misused to justify contrasting modern additions, alterations and new buildings in historic places worldwide, and to validate modernist interventions in traditional buildings and places. In recent years, these misused clauses have become a crucial regulatory tool used in development control to block any form of traditional design. INTBAU sees this as an undesirable situation that privileges the voice of the trans¬national class of modernist architects and their multinational patrons over those of local peoples and traditional cultures. By contrast, INTBAU seeks to advance a pluralist view that would allow considerations of cultural continuity, tradition and collective memory to balance the Venice Charter’s requirement that buildings be treated as historic documents.
The essays in this book all take the Venice Charter as a point of reference. They examine the circumstances that led to its being written, who was involved in writing it, and how its principles were reflected in the many declarations, charters and conventions that followed. Others look at examples of how the Charter is used around the world, from places as diverse as Charleston, Lhasa, Bhopal, and Paris, and Italy, Norway, Nigeria and New Zealand. Some look at reconstruction, others at new buildings in historic cities, with a variety of successes and failures reported in detail. And some look back at how conservation was conceptualised and implemented before 1964. But overall, each reports in its own way on the latest ideas about history, heritage, monuments, modernism, conservation and tradition in a 21st century context.
Finally, INTBAU’s Venice Declaration on the Conservation of Monuments and Sites in the 21st Century (2007, Appendix II) sets out our views of how the Venice Charter can be interpreted to support traditional responses to historic buildings. We hope it will support the efforts of the many citizens, planners, architects and urbanists who seek to create new buildings in a more harmonious relationship with historic buildings and places. We seek not to replace the Venice Charter, but to offer an interpretation which supports traditional architecture and urbanism in historic places. I hope you will enjoy this book.

Редакторски предговор

на  MATTHEW HARDY
Секретариат на Международна мрежа за традиционно строителство, архитектура и урбанизъм (INTBAU)

В началото на ноември 2006 г. INTBAU проведе своята годишна конференция във Венеция. Събитието, което беше от няколко години планирано, ситуира Венецианската харта от 1964 г. (Приложение I) в контекста на нейното време, за да подложи нейния текст на внимателен прочит, да разгледа обхвата на философията й и архитектурните отговори, които характеризират консервацията преди Венецианската харта, за да се чуят съвременни казуси на Венецианската харта в употребата й по целия свят в най-различни културни контексти, и да се изготви политика за реконструкция и за традиционната архитектура и урбанизъм в историческите райони. В 64 глави от книгата се представят резултатите от този анализ на Венецианската харта.
Венецианската харта е важна стъпка към по-добро съхраняване на традиционните сгради и места. Изготвен от делегати от места, включително и Перу и Мексико, Тунис, Франция и Италия, и най-накрая, написан от двама белгийци и един италианец, преамбюлът на Хартата от Венеция подчертава, че всяка страна е отговорна за прилагането на принципите в рамките на собствената си култура и традиции, в “пълното богатство на тяхната автентичност”.
Широчината на постигнатия консенсус, остава впечатляващ и Хартата оттогава е с неоценима стойност в областта на опазването на културното наследство по целия свят. Тя стана основополагащ документ на ИКОМОС (Международния комитет за паметниците на културата и забележителните места), а по-късно бе приета от ЮНЕСКО, (организацията за образование, наука и култура към Организацията на обединените нации ). Днес тя осигурява основен еталон за политиката за опазване на за 191 страни-членки на ЮНЕСКО.
Хартата от Венеция е последица от серия от харти за опазване, които се появиха в периода между двете световни войни и след тях. Първият международен конгрес на архитектите и техниците на историческите паметници се проведе през 1931 г. в Атина. Атинската харта, резултат от това събитие целеше да забрани популярното “интегративно” възстановяване, въплътено в трудовете на Виоле-льо-Дюк и неговите съвременници, давайки предимство вместо това на подход, който зачита всяка последователна предишна намеса, и насърчаването на анализа на старите сгради като “исторически документи” сами по себе си. Разгледани като такива, можем да изучаваме историческите сгради – да им се възхищаваме – но никога да не ги копираме, поради страха от “фалшифициране” на историята. Тази модернистка арт-историческа концепция беше веднага включена в италианските фашистки норми – Norme per il restauro dei monumenti от 1932 г., и вдъхнови Льо Корбюзие да напише текст за опазването след четвъртия конгрес на CIAM през 1933.
Следвоенното възстановяване в периода 1945-1955 въпреки това се характеризира с много реконструкция и мащабни възстановки на разрушените градове и в двете части – Източна и Западна Европа, като Варшава, Гданск, Блоа и Виченца. Загрижеността във връзка с мащаба на военните щети предизвика Хагската конвенция от 1954 г., която произведе конвенцията за защита на културните ценности в случай на въоръжен конфликт, издадена през 1956 г. Година по-късно, бе направено едно предложение за актуализиране на Атинската харта, която доведе до Втория международен конгрес на архитектите и техниците на историческите паметници, състоял се във Венеция през май 1964 г. Хартата от Венеция, която той произведе, отразява в своите 16 точки, политическата и културна история на вълненията в среда на 20-ти век.
Следвоенният период през последните години е обект на значителни исторически изследвания. Ние вече знаем, например, че Западът тайно е финансирал културни институции, с цел насърчаване на модернизма – особено абстракт импресионизма – за да се създаде ясна разлика с предпочитания от съветския блок социален реализъм и традиционна архитектура. Модернизмът бе представен като демократичен и свободен, а традиционното изкуство като репресивно и тоталитарно. Ефектът беше да се поляризира обществения вкус и да се изкриви историята на периода, за едно или повече поколения. Това е средата, която произвежда Венецианската харта.
Настояването на Хартата, че сградите и средата трябва да се разглеждат като исторически документи, които не трябва да бъдат “фалшифицирани” може би отразява общата пост-модернистка вяра в “края на историята”. Но през последните години с изискването на член 9 от Хартата, че новото “трябва да е различно от съществуващата архитектурна композиция и трябва да носи съвременен печат” се злоупотребява, за да се оправдаят контрастиращите съвременни допълнения, промени и нови сгради в историческите места по целия свят, и да се валидират модернистичните интервенции в традиционните сгради и места. През последните години, тези злоупотребени клаузи са станали ключов регулаторен инструмент, използван в контрола на благоустройството за да се блокира всяка форма на традиционен дизайн. INTBAU вижда това като нежелана ситуация, която облагодетелства гласа на транснационалната класа на модернистичните архитекти и техните мултинационални покровители, за сметка на тези на местните народи и традиционните култури. В противовес, INTBAU цели да насърчава едно плуралистично виждане, което ще позволи съображенията за културна приемственост, традиция и колективна памет да балансират изискването на Хартата от Венеция, сградите да бъдат третирани като исторически документи.
Есетата в тази книга, вземат Венецианската харта като отправна точка. Те проучват обстоятелствата, които са довели до нейното написване, кой е участвал в нейното написване, и как нейните принципи са отразени в много декларации, харти и конвенции, които се последяват. Други разглеждат примери за това как Хартата се използва по целия свят, на места толкова разнообразни, като Charleston, Лхаса, Бопал, и Париж, и Италия, Норвегия, Нигерия и Нова Зеландия. Някои разглеждат реконструкцията, други – новите сгради в историческите градове, с разнообразието от успехи и неуспехи, отразено в детайли. А някои поглеждат назад към това как опазването беше концептуализирано и осъществено преди 1964 г. Но като цяло, всеки разглежда по свой собствен начин последните идеи за история, наследство, паметници, модернизъм, консервация и традиция в контекста на 21-ви век.
Накрая, Декларацията на INTBAU от Венеция за опазване на паметниците на културата и забележителните места в 21-ви век (2007 г., Приложение II) излага нашите възгледи за това как Венецианската харта може да се тълкува в подкрепа на традиционни взаимодействия с историческите сгради. Надяваме се, че ще подкрепим усилията на много граждани, проектанти, архитекти и урбанисти, които се стремят да създадат нови сгради в по-хармонични отношения с историческите сгради и места. Ние не целим подмяна на Венецианската харта, а предлагаме едно тълкуване, което поддържа традиционната архитектура и урбанизъм в историческите места. Надявам се, че ще се насладите на тази книга.

 ♥♥♥

Във връзка с темата виж още:

♦ НАСОКИ ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО И ОБУЧЕНИЕТО в областта на опазването на паметници, ансамбли и места (1993)
http://zheleva-martins.com/2015/05/28/

♦ ПРИЧИНИТЕ ЗА НЕУДАЧИТЕ ПРИ КОНСЕРВАЦИИТЕ И РЕСТАВРАЦИИТЕ НА МАТЕРИАЛНИТЕ КУЛТУРНИ ЦЕННОСТИ СЕ КОРЕНЯТ НА ПЪРВО МЯСТО В ЗАКОНОДАТЕЛСТВОТО
http://zheleva-martins.com/2015/05/26/

♦ The Venice Charter Revisited: Modernism, Conservation and Tradition in the 21st Century
http://zheleva-martins.com/2015/05/22/

♦ ЗА АВТЕНТИЧНОСТТА, БУТАФОРИИТЕ, АТРАКЦИОНИТЕ – В КАРТИНКИ
http://zheleva-martins.com/2015/05/20/

♦ ПРОЕКТЪТ ЗА НЕБЕТ ТЕПЕ ОТГОВАРЯ НА ХАРТАТА ЗА КУЛТУРЕН ТУРИЗЪМ – с арх.Добрина Желева-Мартинс разговаря Даниела Арнаудова – в-к „Марица“ от 8.04.2015
http://www.marica.bg/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B5%D0%BA%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%B5%D0%B1%D0%B5%D1%82-%D1%82%D0%B5%D0%BF%D0%B5-%D0%BE%D1%82%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%80%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D1%85%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B5%D0%BD-%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC-news391358.html

♦ ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ арх. ЮЛИЙ ФЪРКОВ
http://zheleva-martins.com/2015/03/31/

♦ НАЙ-СЛЯП Е ОНЗИ, КОЙТО НЕ ИСКА ДА ВИЖДА
СТАНОВИЩЕ на д-р арх. Добрина Желева-Мартинс ♦
ОТНОСНО: „Археологическо изследване, консервация, реставрация, експониране и ревитализация на Археологически ансамбъл „Небет тепе”
http://zheleva-martins.com/2015/03/28/

♦ ЗАПАЗВАНЕТО НА АВТЕНТИЧНОСТТА Е В СЪХРАНЯВАНЕТО НА ДУХА И ЖИВОТА НА ПАМЕТНИКА
https://www.academia.edu/9768842/

♦ ХАРТА ЗА МЕЖДУНАРОДНИЯ КУЛТУРЕН ТУРИЗЪМ
http://zheleva-martins.com/2015/03/25/

♦ КЪМ ПРОБЛЕМА ЗА АВТЕНТИЧНОСТТА ПРИ ОПАЗВАНЕТО НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО
http://zheleva-martins.com/2014/12/14/

June 2, 2015 · dobrina · Comments Closed
Tags:  · Posted in: Актуална информация, Дискусии, Други, Публикации на български, Публикации на други езици, Текстове на български, Текстове на други езици