Изборът на Култура – Затворено писмо за паметника 1300 години България
Култура – Брой 6 (2798), 13 февруари
Паметник 1300 години България
Авторски колектив:
Скулптор: Валентин Старчев (ръководител)
Архитекти: Александър Баров, Атанас Агура, Владимир Ромeнски, Александър Брайнов
Паметникът „1300 години България” е построен през 1981 г. по инициатива на Людмила Живкова. Състои се от три спираловидни архитектурни тела, които, според тогавашното тълкуване, символизират „героичното минало на българския народ, неговото социалистическо настояще и комунистическо бъдеще”.
Върху първото тяло, посветено на Златния век на българската култура, са разположени фигурите на цар Симеон и книжовниците, а до тях са изписани думите на Васил Левски: „Времето е в нас и ние сме във времето”. Върху второто тяло е изобразена скърбяща майка – „Пиета“. До нея е изписана мисълта на Ботев: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”. Копие на „Пиета“ е подарено на папа Йоан-Павел II от българската делегация, посетила го след покушението срещу него през 1981 г. Същата фигура е използвана и в Братската могила в Плевен, която отново е дело на Валентин Старчев.
Върху третото тяло на монумента се издига фигурата на „съзидателя“- работник, олицетворяващ „строителите на новия живот”. Тук е изписан откъс от химна за Кирил и Методий: „Върви, народе възродени, към светли бъднини върви!”. Монументът е увенчан с метална пластика, наподобяваща крило на птица, израз на „стремежа към утрешния ден”, а в подножието му е оформена крипта, в която е пресъздаден Търновският надпис на хан Омуртаг – „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда”. Пред паметника с масивни бронзови цифри са изписани годините 681, 1944, 1981.
Заради кратките срокове, част от гранитната облицовка остава недовършена, въпреки че в строителството се включват и студенти от ВИАС. Вместо липсващите елементи, малко преди откриването временно е поставен шперплат, боядисан в цвета на гранита. Паметникът е открит от Тодор Живков на 20 октомври 1981 г. Церемонията се състои веднага след тържественото заседание на ЦК на БКП, посветено на 1300-годишнината на българската държава, което се провежда в НДК. На събитието присъстват всички членове на политбюро, патриарх Максим и официални гости от близо 60 страни.
Ако превърнем голямото говорене срещу паметника „1300 години България” в ключови думи, ще получим: грозен, опасен и комунистически. На този фон решението на общината да го разруши изглежда логично, дори можем да я оприличим на добра фея, която с едно движение ще реабилитира няколко поколения, живели под тъмната сянка на миналото. Зад доводите на разрушителите обаче се крие същата тази сянка, примесена с жажда за реванш и гузна съвест. Прозира усещането, че вървим назад във времето, към първите години на прехода, когато обществото се делеше на комунисти и антикомунисти.
В България има над 100 монумента от времето на комунизма. Много от тях са построени на места, на които преди това е имало други паметници или свидетелства за исторически събития. Трябва ли да ги разрушим, за да възстановим паметта? Монументът „1300 години България” наистина е построен на мястото на паметните плочи на Първи и Шести пехотен полк, но те са разрушени заради строежа на НДК заедно с намиращия се там казармен комплекс. Премахнати са без нито едно официално възражение, без да се потърси вариант да се включат в паметника „1300 години България”, просто защото по онова време паметта на загиналите в Балканските войни не е на дневен ред. Такава е била „политическата обстановка“. Днес обстановката е друга, а ролите са разменени. Всеки, който тогава си е мълчал, вече може да се опълчи срещу някой паметник, а разрушителите от близкото минало да се обявят за пазители на историята.
Разбира се, в решението на Общинския съвет е посочено, че паметникът ще бъде само „преместен“, а не разрушен. Пропуснат е фактът, че преместени могат да бъдат само скулптурните композиции, но не и бетонното тяло. Те обаче са проектирани за него и не може просто да бъдат струпани на друго място. Основният коз на общината е, че паметникът е грозен и повечето хора не го харесват. В подкрепа на това твърдение бяха обявени резултатите от „представително“ допитване сред цели 400 жители на столицата. Според него, 72% искат паметникът да бъде разрушен. От тях 43% предпочитат на негово място да има парк, 29% искат да се издигне друг паметник, а 25% настояват сегашният паметник да се запази и реставрира.
Красотата е относително понятие. Интересно дали паметникът щеше да буди такова отрицание, ако, вместо на архитектурата и смелите геометрични форми, авторите бяха заложили на класическия наративен подход? По-красив ли е символът на София – малка фигура без очи, забучена на кол, като контрапункт на петолъчката от партийния дом. Риторичен е и въпросът защо грозните сгради от близкото минало са по-грозни от грозните сгради на съвремието и какво ще остане от София, ако разрушим всичко грозно.
Негативната нагласа срещу паметника „1300 години България” се дължи най-вече на окаяното му състояние, за което, както обикновено, виновни няма. До преструктурирането на държавата през 1990 г. монументът се води към Комитета за култура, а след това остава безстопанствен в продължение на 20 години. Столична община започва да го „стопанисва“ през 2006 г., а след това периодично обявява различни взаимно изключващи се варианти за неговото бъдеще. Обединяващият мотив е, че паметникът е опасен, което не е потвърдено с техническа експертиза. В документите за пропуските при строителството почти всички посочени нередности са във външната облицовка на монумента, която вече е демонтирана. Според мнения на архитекти, в сегашния си вид бетонната конструкция може да издържи поне още сто години. Самата община на два пъти ремонтира паметника, за да го обезопаси, но пропуска да съобщи каква сума е събрана от билбордовете, които го покриваха за повече от една година. По същия начин, както сега, пропуска да обяви колко ще струват преместването на фигурите и разрушаването на паметника.
Не е ясно и колко ще струва новият войнишки мемориал, нито откъде ще дойде финансирането, но по всичко личи, че това ще бъде поредният паметник, построен без конкурс. Самата формулировка на инициативата “за възстановяване на паметника на загиналите от Първи и Шести пехотен полк” е доста подвеждаща, защото мемориалните плочи не са били самостоятелен паметник, а по-скоро архитектурни елементи върху външните стени на казармените сгради. Авторите на кампанията настояват мемориалният комплекс да бъде възстановен в автентичния му вид. В същото време, в представения проект липсват единствените запазени автентични елементи от мемориала – металните плочи с имената на загиналите. За да се възстанови мемориалът в първоначалния му вид, трябва около него отново да се построят и казармените сгради. Иначе това ще бъде напълно нов паметник от нови материали. На старото си място, но в коренно различна среда – парка около НДК, която няма нищо общо със стила на паметните плочи дори в новия им остъклен вариант, който пък от своя страна сериозно се разминава с оригинала.
Въпреки създалото се впечатление, идеята за възстановяване на мемориала на загиналите от Първи и Шести пехотен полк не датира от днес. Първият идеен проект е разработен още в края на 80-те години от арх. Атанас Агура. През 2000 г., по инициатива на Сдружението за възстановяване на войнишките паметници и Съюза на царските офицери, е разработен нов проект. Общината го одобрява и отпуска парцел в парка между хотел „Хилтън” и София Сити Център. Направена е дори първа копка, а мястото е отбелязано с гранитна плоча с надпис: “На това място ще бъде издигнат паметник на загиналите от Първи и Шести пехотен полк от Първа софийска желязна дивизия”. Пари за паметника обаче така и не се намират. Идеята за възстановяването на мемориала заслужава уважение, както и паметта на загиналите във войните. Въпреки това, остава въпросът защо инициативата не срещна широка подкрепа, докато в нея не беше заложено разрушаването на паметника пред НДК. Защо досега Столична община не помогна за построяването на мемориала, а в края на 2014 г. изведнъж подкрепи идеята, както преди това подкрепяше и Валентин Старчев в опитите му да ревизира творбата си.
Когато решава съдбата на паметника „1300 години България”, общината се вслушва в народния глас, но когато става въпрос за преустройството на „Витошка”, кръговото на Лъвов мост и другите безумия в градската среда, всичко минава набързо, без анкети и социологически проучвания, без да се вземат под внимание критиките в професионалните среди и социалните мрежи. Същото е положението и с паметниците на знайни и незнайни „герои”, които никнат като гъби по градинките на София. Днес всеки, който събере инициативен комитет и малко пари, може да построи паметник.
Излиза, че нищо не се е променило. Неслучайно и в съдбите на двата паметника има доста съвпадения. Мемориалът на Първи и Шести полк е пострадал при бомбардировките над София, а след това, вместо да бъде възстановен, е оставен да се руши в продължение на 30 години. Когато започва строежът на НДК, другарите го доразрушават, защото го „заварват“ в окаяно състояние. Все пак, запазват табелите с имената на загиналите, като ги потулват във Военноисторическия музей. По същия начин днес общината планира да запази фигурите на Старчев, като ги струпа в музея на София. По онова време авторът на мемориалните плочи Александър Обретенов е жив и дори ръководи Института по изобразителни изкуства към БАН. Въпреки това, никой не го пита, когато разрушават мемориала. Днес има Закон за авторското право, но общината твърди, че може да се разпорежда с паметника „1300 години България”, без да се съобразява с мнението на автора. Като основание за това се посочва, че монументът няма Акт 16, нито статут на художествено произведение и съответно – не е защитен от закона.
С разрушаването на паметника „1300 години България” кметът на София и нейният екип ще запишат имената си в историята до това на Евгени Бакърджиев, за който едва ли някой щеше да си спомня, ако не беше взривил мавзолея. В историята ще остане и лафът за „триизмерното Пикасо“, който се роди в суматохата след дългоочакваното решение на общинския съвет.
Борбата с режима започна едва когато него вече го нямаше, затова продължава и до днес. Комунизмът сега е лесен враг, с който се оправдава омразата и разрушаването на паметта. Аз съм израснал след 1989-а и не се идентифицирам с тази елементарна тактика за справяне с миналото. Паметникът „1300 години България” не принадлежи само на двата враждуващи лагера, но и на хората, които идват след тях. Ние сме трето поколение, за което паметниците са като следи от изчезнал динозавър, които всеки може да интерпретира за себе си. Те отдавна вече са изпели идеологическата си песен и трябва да бъдат запазени точно като противоречиви символи на режима и обществото, което ги е създало.
February 13, 2015
· 
dobrina · 
Comments Closed
Tags: Паметник "1300 години България"; Никола Михов;решението на общината да го разруши; Аз съм израснал след 1989-а и не се идентифицирам с тази елементарна тактика за справяне с миналото. · Posted in: Актуална информация, Други, Публикации на български, Събития, Текстове на български