ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА ПОНЯТИЕТО ЗА „КРАСОТА”
… Ние наричаме красиви и скока на спортиста, и виртуозно вкарания гол, и шахматната партия. Красива е всяка майсторски изработена вещ. Красиво е лицето на жената и изгревът на слънцето в планината. Това означава, че при възприятието на всички тези толкова различни обекти присъства нещо общо. Какво е то?
Неимоверно трудно е да определим с думи какво точно ни кара да признаем някакъв обект за красив. Красотата ни се изплъзва веднага, щом опитаме да я обясним, да я преведем от езика на образите – на езика на логическите понятия. „Феноменът красота, пише философът А. В. Гулига, съдържа в себе си някаква тайна, постижима само интуитивно и недостъпна за дискурсивното мислене”….”необходимостта от разграничаването на „сайънс” и „хуманитес”(царството на науката и царството на ценностите. – П.С.), продължава тази мисъл Л. Б. Баженов – неизбежно произтича от разликата между мисълта и преживяването. Мисълта е обективна, а преживяването – субективно. Разбира се, ние можем да направим преживяването обект на мисълта, но тогава то изчезва в качеството си на преживяване. Никакво обективно описание не може да замени субективната реалност на преживяването”
И така, красотата е преди всичко преживяване, емоция, при това положителна емоция – своеобразно чувство на удоволствие, различно от удоволствията, които ни доставят много полезни, жизнено необходими обекти, ненадарени с качества, способни да породят чувството Красотата е широко разпространена в обкръжаващия ни свят. Красиви са не само произведенията на изкуството. Красиви могат да бъдат и научната теория, и отделният научен експериментза красота. Но ние знаем, че „всяка емоция е отражение в мозъка на човека на някаква актуална потребност и вероятността или възможността за нейното удовлетворяване, която субектът оценява, съпоставяйки информацията за средствата, прогностично необходими за постигане на целта /удовлетворяване на потребноста/, с информацията постъпила в дадения момент” /виж „Наука и жизнь”, бр.3, 1965/
Ако красотата е преживяване, емоционална реакция спрямо съзерцавания обект, но ние не сме в състояние да я обясним с думи, то нека поне да се опитаме да намерим отговор на редица въпроси, водещи към решението на тази загадка.
Първи въпрос: Във връзка с удовлетворението на каква потребност /или потребности/ възниква емоцията на удоволствието, доставяно от красотата. За какво точно постъпва към нас информация от външния свят в този момент?
Втори въпрос: С какво това емоционално преживяване, това удоволствие се отличава от всички останали?
И трети въпрос: Защо в процеса на продължителната еволюция на живите същества, включвайки и културно-историческото развитие на човека, е възникнало това толкова загадъчно, но явно за нещо необходимо, чувство за красота?
Изглежда най-пълното изброяване на отличителните особености на красотата е дадено от великия немски философ Емануил Кант в неговите „Анализи на прекрасното”. Да разгледаме всяка от неговите четири дефиниции.
„КРАСИВИЯТ ПРЕДМЕТ ПРЕДИЗВИКВА УДОВОЛСТВИЕ, ОСВОБОДЕНО ОТ ВСЯКАКЪВ ИНТЕРЕС”
Така формулиран от Кант, Първият „закон на красотата”, предизвиква някакво объркване. Твърдението на Кант встъпва в противоречие с потребностно – информационната теория за емоциите, към която препратихме по-горе. От тази теория следва, че зад всеки интерес се крие породилата го потребност. Според Кант, удоволствието доставяно от красотата, се оказва емоция… без потребност! Явно това не е така. Говорейки за свободата от „интерес”, Кант е имал предвид само виталните, материалните и социалните потребности на човека от храна, дрехи, продължаване на рода, от обществено признание, от справедливост, от съблюдаване на етичните норми и т.н. Обаче човек има и редица други потребности, сред които и така наречените „естетически потребности”.
Преди всичко това е потребността от познание, стремежът към новото, още неизвестното, не срещаното преди. Самият Кант е определил прекрасното като „игра на познавателните способности”. Изследователското поведение, свободно от търсенето на храна, самки, материал за строителство на гнездо и т.н., може де се наблюдава даже и при животните. При човека то достига висшите си проявления в безкористното познание. Впрочем безкористно ли е то? Опитите са показали, че ако човек е лишен напълно от приток на нови впечатления, удовлетворявайки всичките му физически нужди /храна, удобно легло, температурен комфорт/, в такава информационно обеднена среда при него много бързо възникват тежки нервно – психически разстройства.
Потребността от ново, по-рано неизвестно като информация, чието прагматическо значение още не е изяснено, може да бъде удовлетворена по два пътя: чрез непосредствено извличане на информация от околната среда или с помощта на ре- комбинация на следите от по-рано получени впечатления, т.е. с помощта на творческо въображение. По-често се използват и двата канала заедно. Въображението формира хипотеза, която се съпоставя с действителността, и ако тя съответства на обективната реалност се ражда новото знание за света и за самите нас.
За да можем да удовлетворим потребността от познание, предметът, който ние оценяваме като красив, трябва да съдържа в себе си елемента новина, неочакваност, необичайност, трябва да се отличава на фона на средната норма от признаци, свойствени за другите предмети от този род. Ще отбележим, че не всяка степен на новост предизвиква положителна емоция. В опити върху млади животни и деца американският психолог Т. Шнейръл е установил, че привлича само умерената новина, където елементите на новото се съчетават с признаци, известни от преди. Извънредно новото и неочакваното плаши, предизвиква неудовлетворение и страх. Тези данни добре се съгласуват с потребностно -информационната теория за емоциите, доколкото за емоционалната реакция е важна не толкова новопостъпилата информация, но и нейното съпоставяне с по-рано съществуващите представи.
Потребността от познание и любознателността ни подбуждат да съзерцаваме предмети, които с нищо не обещават удовлетворяване на нашите материални и социални нужди, те ни дават възможност да видим в тези предмети нещо съществено, отличаващо ги от многото други аналогични предмети. „Безкористното” внимание към предмета е важно, но явно не е достатъчно условие за откриване на красотата. Към потребностите на познанието трябва да присъединим и някакви допълнителни потребности, за да може в резултат на това да възникне емоционалното преживяване на прекрасното.
Анализирайки много примери от дейността на човека, където крайният резултат се оценява не само като полезен, но и като красив, ние виждаме, че непременно се удовлетворяват както потребността за икономия на сили, така и потребността от въоръжаване с такива знания, навици и умения, които по най-кратък път водят към постигане на целта.
Естетът и драматург В. М. Волкенщайн с пример за игра на шах показва, че ние оценяваме партията като красива не когато печелещият достигне победа по пътя на дълга позиционна борба, а тогава, когато победата възниква непредсказуемо, в резултат на ефектно пожертвана фигура, с помощта на тактически ход, който най-малко сме очаквали. Формулирайки общото правило на естетиката, авторът заключава: „красотата е целесъобразно и сложно /трудно/ преодоляване.”
Писателят Бертолд Брехт определя красотата като преодоляване на трудности. В най-общ вид може да се каже, че красивото – това е свеждане на сложното към простота. Според мнението на физика В. Хайзенберг, това свеждане се постига в процеса на научната дейност с откриване на общия принцип, спомагащ за разбиране на явленията. Подобно откритие ние възприемаме като проява на красота.
Член-кореспондентът на АН на СССР М. В. Волкенщайн неотдавна предложи формула, съгласно която естетическата ценност на решението на научната задача се определя от отношението на нейната сложност спрямо минималната изследователска програма, т.е. към най-универсалната закономерност, позволяваща ни да преодолеем сложността на първоначалните условия. /вж. Наука и жизнь, бр.9, 1988/.
Красотата в науката възниква при съчетаване на три условия: обективна правилност на решението (качество, което само по себе си не притежава естетическа ценност), неговата неочакваност и икономичност.
Красотата като преодоляване на сложността ние срещаме не само в дейността на учения. Резултатът от усилията на спортиста може да се измери в секунди и сантиметри, но ние наричаме красиви неговия скок и неговото бягане само тогава, когато рекордният спортен резултат е постигнат по най-икономичен начин. Ние се любуваме на работата на виртуоза дърводелец, демонстриращ висша класа на професионално майсторство, в основата на което лежи максималната въоръженост със съответните навици при минимално изразходване на силите.
Съчетаването на тези три потребности – познание, въоръженост /компетентност, ерудираност/ и икономия на сили, тяхното едновременно удовлетворяване в процеса на дейността или при оценка на резултата от дейността на други хора предизвикват у нас чувството на удоволствие от съприкосновението с това, което ние наричаме красота.
„ПРЕКРАСНО Е ТОВА, КОЕТО СЕ ХАРЕСВА НА ВСИЧКИ”
Доколкото ние не сме в състояние логически да обосновем, защо даден обект се възприема като красив, единствено потвърждение за обективността на нашата естетическа оценка се оказва способността на този предмет да предизвиква сходно преживяване у други хора. С други думи, на помощ на съзнанието като разделено, обобществено знание, знанието заедно с някой друг, идва съпреживяването.
Може да се възрази и на Кант, а след него и на автора на тези редове, че естетическите оценки са крайно субективни, зависят от културата, в която е възпитан даден човек. И въобще – „за вкусовете не се спори”. Изкуствоведът веднага ще приведе примери за новаторски произведения на живописта, които първо наричали неграмотни цапаници, а после провъзгласявали за шедьоври и излагали в най-добрите музеи на света.
Не отричайки зависимостта на естетическите оценки от исторически установените норми, приети в дадена социална среда, от равнището на интелектуалното развитие на човека, неговата образованост, условията на възпитание и т.н., ние можем да предложим някаква универсална мярка за красота. За неин единствен критерий служи феноменът на съпреживяването, непреводим на езика на логическите доказателства.
Прекрасно е това, което се признава за такова от достатъчно голямо количество хора в продължение на достатъчно дълго време. Масовото, но кратковременно увлечение или продължително почитание от ограничен кръг ценители не могат да свидетелстват за изключителни естетически достойнства на предмета. Само широкото обществено признание в течение на много години служи за обективно мерило на тези достойнства. По-нагледно правдивостта на казаното се проявява в съдбата на великите произведения на изкуството, към които хората се обръщат в продължение на столетия като към източник на естетическа наслада.
„КРАСОТАТА-ТОВА Е ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТ НА ПРЕДМЕТА БЕЗ ПРЕДСТАВА ЗА ЦЕЛТА”
Третият „закон на красотата” на Кант може да бъде изтълкуван по следния начин. Доколкото ние не сме в състояние да определим с думи, какви качества трябва да притежава предмета, за да бъде красив, ние не можем да си поставим за цел да направим непременно красив предмет. Ние сме принудени най-напред да го направим /да изготвим вещта, да изпълним спортното упражнение, да извършим постъпката, да създадем произведението на изкуството и т.н./, а след това да оценим, красив ли е той или не. С други думи, обектът се оказва съответстващ на целта, която не е била уточнена по-рано. И така за каква съобразност говори Кант? Съобразност на какво?
Всеки път, когато става дума за красотата на някакъв обект се подчертава значението на неговата форма. „Произведението на изкуството, пише Хегел, на което не достига подходяща форма, именно за това не е истинско произведение на изкуството”. В по-широк смисъл, не ограничения в сферата на изкуството философ А. В. Гулига разглежда прекрасното като „ценностно – значима форма”. Но при какви случаи формата става ценностно – значима и въобще какво е това „ценност”?
Академик П. Н. Федосеев, формулирайки проблема за ценностите, напомня, че „висшите културни и нравствени ценности се явяват тези, които в най-голяма степен съдействат за развитието на обществото и всестранното развитие на личността”. Да запомним този акцент на развитието, той ще ни бъде необходим не веднъж.
Може да се каже, че красотата – това е максималното съответствие на формата /на организацията, структурата/ на явлението и неговото предназначение в живота на човека. Такова съответствие е целесъобразността. Например, скокът на спортиста, независимо от рекордния резултат, ние възприемаме като некрасив, ако резултатът е постигнат с пределно напрежение на силите, с почти страдалческа гримаса на лицето. Нали спортът е средство за хармонично развитие, за физическо усъвършенстване на човека, и само вторично средство за социален успех и способ за получаване на материално възнаграждение.
Това е истински полезно, защото е красиво, е казал Антоан дьо Сент Екзюпери. Но той не може да каже: това действително е красиво, защото е…..полезно. Тук няма обратна зависимост.
Ние не признаваме за красиви утилитарно негодната вещ, удара на футболиста покрай вратата, професионално неграмотната работа, безнравствената постъпка. Но само утилитарната полезност на вещите, действията, постъпките все още не ги прави красиви. Впрочем, ние се увлякохме от анализ и почти нарушихме със своите разсъждения четвъртия и последен „закон на красотата”, а именно че
„ПРЕКРАСНОТО СЕ ПОЗНАВА БЕЗ ПОСРЕДНИЧЕСТВОТО НА ПОНЯТИЯТА”
Изразявайки се с езика на съвременната наука, това означава, че дейността на мозъка, в резултат на която възниква емоционална реакция на удоволствие от съзерцаването на красотата, протича на неосъзнато ниво.
Кратко ще напомним, че висшата нервна /психическа/ дейност на човека има три нива / съзнание, подсъзнание и свръх съзнание/ на функционална организация /вж. Наука и жизнь, бр.12, 1975/.
Както ние вече упоменахме по-горе, съзнанието – това е специфична форма на отражение на действителността, опериране със знанието, което с помощта на думи, математически символи, технологични образи, образи от художествени произведения може да бъде предадено на други хора, в това число и на други поколения във вид на паметници на културата. Предавайки своите знания на друг, човек с това отделя себе си от този друг и от света, знанията за който той предава. Общуването с други вторично поражда способността за мислен диалог със самия себе си, т.е. води към появата на самосъзнание. Вътрешното „Аз”, съдейки за собствените постъпки, е не нещо друго, а съхранението в моята памет на „другите”.
Подсъзнанието е разновидност на не осъзнаваното психическо, към което принадлежи всичко това, което е било осъзнаваемо или може да стане осъзнаваемо в определени условия.
Това са добре автоматизирани и за това престанали да се осъзнават навици, изтикани от сферата на съзнанието мотивационни конфликти, дълбоко усвоени от субекта социални норми на поведение, регулиращата функция на които се преживява като „гласа на съвестта”, „зова на сърцето”, „повеля на дълга” и т.н. Освен това по-рано осъзнаващия се опит, изпълващ подсъзнанието с конкретно, външно по своя произход съдържание, е още и пряк канал за въздействие върху подсъзнанието – подражателното поведение.
На подражателното поведение принадлежи решаващата роля в овладяване на навиците, които придават на дейността на човека /производствена, спортна, художествена и т.н./ черти на изкуство. Става дума за така наречените „личностни знания”, които не осъзнава нито обучаващия, нито обучавания и които може да бъдат предадени изключително по невербален начин, без помощта на думи. Целта се достига по пътя на следване на редица неявни норми или правила. Наблюдавайки учителя и стремейки се да го задмине, ученикът подсъзнателно усвоява тези норми.
Свръхсъзнанието във формата на творческа интуиция открива себе си на първоначалните етапи на всеки творчески процес, неконтролируеми от съзнанието и волята. Невро -физиологическата основа на свръхсъзнанието съставлява трансформация и рекомбинация от следи от по-рано получени впечатления, съхраняващи се в паметта на субекта. Дейността на свръхсъзнанието е винаги ориентирана към удовлетворяване на доминиращите витални, социални или идеални потребности, конкретното съдържание на които определя характера на формиращите се хипотези. Вторият направляващ фактор – жизненият опит на субекта, е фиксиран в неговото подсъзнание и съзнание. Именно на съзнанието принадлежи най-важната функция при подбора на раждащи се хипотези: отначало по пътя на техния логически анализ, а по-късно с използване на такъв критерий за истината, като практиката.
Към коя от сферите на неосъзнатото психическо – към подсъзнанието или към свръхсъзнанието се отнася дейността на механизма, в резултат на който възниква емоционалното преживяване за красота?
Тук, несъмнено, е велика ролята на подсъзнанието. В продължение на цялото свое съществуване хората многократно са се убеждавали в преимуществата на определени форми на организация и на своите действия и на създаваните от човека вещи. Към тези форми можем да отнесем съразмерността на частите на цялото, отсъствието на излишни, „не работещи” за основния замисъл детайли, координация на обединените усилия, ритмичност на повтарящите се действия и много, много други. Доколко тези правила са се оказали верни за най разнообразни обекти, те са придобили самостоятелна ценност, били са обобщени, а тяхното използване е станало автоматизирано, приложимо „без посредничеството на понятията”, т.е. неосъзнато.
Но всички изброени от нас оценки /и други подобни на тях/ свидетелстват за правилна, целесъобразна организация на действията и вещите, т.е. само за полезното. А красотата? Тя пак се изплъзва от логическия анализ!
Работата е в това, че подсъзнанието фиксира и обобщава нормите, нещо повтарящо се, средно, устойчиво, справедливо понякога, в продължение на цялата история на човечеството.
Красотата пък е винаги – нарушаване на нормите, отклонение от тях, сюрприз, откритие, радостна неочакваност. За възникване на положителна емоция е необходимо постъпилата информация да превишава съществуващата прогноза, за да може вероятността от постигане на целта в този момент видимо да нараства. Много наши емоции – положителни и отрицателни – възникват на неосъзнато равнище на висшата нервна дейност на човека. Подсъзнанието е способно да направи оценка за изменението на вероятността от удовлетворяване на потребностите. Но подсъзнанието не е в състояние само по себе си да изяви, да извлече от обекта това ново, което е съпоставка със съхраняващите се в подсъзнанието „еталони” да дадат положителна емоция на удоволствие от възприемане на красотата. Откритието на красотата се явява функция на свръхсъзнанието.
ПЕЛЕНГАТОР НА ТВОРЧЕСКАТА МИСЪЛ
Доколкото положителните емоции свидетелстват за приближаване към целта /удовлетворяване на потребностите/, а отрицателните емоции – за отдалечаване от нея, висшите животни и човекът се стремят да максимализират /да усилят, да повторят/ първите и да минимизират /да прекъснат, да предотвратят/ вторите. Според образния израз на академик П. Анохин, емоциите играят ролята на „пеленгатори” за поведението: стремейки се към приятното, организмът овладява полезното, а избягвайки неприятното, предотвратява срещата с вредното, опасното, разрушителното. Съвършено ясно е, защо еволюцията е „създала”, а естественият подбор е закрепил мозъчните механизми на емоциите – тяхното жизнено значение за съществуването на живите системи е очевидно.
Е, а емоцията от удоволствието при възприемане на красотата? За какво служи тя? За какво е нужна? Защо ни радва това, което не утолява глада, не защитава от несгоди, не способства за повишаване на ранга в груповата йерархия, не дава утилитарно полезно знание?
Отговорът на въпроса за произхода на естетическите чувства в процеса на антропогенезата и последвалата културно-историческа еволюция на човека можем да формулираме по следния начин: способността за възприемане на красотата е необходим инструмент на творчеството.
В основата на всяко творчество лежи механизъм за създаване на хипотези, догадки, предположения, своеобразни „психически мутации и рекомбинации”, следи от по-рано натрупан опит, включително и опита на предшестващите поколения. От тези хипотези се извършва подбор, определя се тяхната истинност, т.е. съответствието на обективната действителност. Както вече говорихме по-горе, функцията на подбора принадлежи на съзнанието, а след това на практиката. Но хипотезите, преобладаващото болшинство от които ще бъдат отхвърлени, са толкова много, че проверката на всички е явно нереална задача, както е нереално за шахматиста да преброи всички възможни варианти за всеки следващ ход. Ето защо е абсолютно необходимо предварително „сито”, за отсяване на хипотезите, недостойни за проверка на равнището на съзнанието.
Именно с такъв предварителен подбор е заето свръх-съзнанието, обикновено наричано творческа интуиция. От какви ли критерии се ръководи то? Преди всичко от не – формируемия с думи /т.е. неосъзнатия/ критерий за красота, за емоционално преживявано удоволствие.
За това не веднъж са говорили известни дейци на културата. Физикът В. Хайзенберг: „…проблясъкът на прекрасното в точното естествознание позволява да се разпознае великата взаимовръзка още преди нейното детайлно разбиране, преди идеята как тя може да бъде рационално доказана”. Математикът Ж. Адамар: „Сред многобройните комбинации, образувани от нашето подсъзнание, болшинството са безинтересни и безполезни, но за това те и не са способни да подействат на нашето естетическо чувство; те никога не ще бъдат осъзнати от нас; само някои се явяват хармонични, и затова едновременно красиви и полезни; те са способни да възбудят нашата специална геометрична интуиция, която привлича към тях нашето внимание и по такъв начин им дава възможност да станат осъзнати… Който е лишен от него /естетическото чувство/, никога не ще стане истински изобретател”. Авиационният конструктор О.К. Антонов: „Ние прекрасно знаем, че красивият самолет лети добре, а некрасивият лошо, а може и въобще да не лети… Стремежът към красота помага да се приеме правилно решение, запълва недостига от данни.
Читателят може да обърне внимание, че всички тези свои аргументи в полза на евристичната функция на емоционалното преживяване на красотата ние заимстваме от областта на научното и техническото творчество. А какво ще правим с красотата на природните явления, с красотата на човешкото лице или постъпки?
СВЕТЪТ ПО ЗАКОНИТЕ НА КРАСОТАТА
Тук преди всичко трябва да се подчертае, че възприятието, в резултат на което възниква чувството за прекрасно, е творчески акт. Във всяко явление красотата трябва да се открива, при това в много случаи тя се открива не веднага, не при първо съзерцание. Откриването на красотата в творенията на природата е вторично явление по отношение на творческите способности на човека. „За да може човек да възприеме красивото в слуховата и зрителната области, той трябва сам да се научи да твори” – твърди А. В. Луначарски. Това, разбира се, не означава, че наслаждение от музиката получават само композиторите, а от живописта – само художниците – професионалисти. Но не-творческият човек, с неразвито свръх-съзнание остава глух към красотата на обкръжаващия свят. За възприемане на красотата той трябва да бъде надарен с достатъчно силни потребности от познание, въоръженост /компетентност/ и икономия на сили. Той трябва да акумулира в подсъзнанието си еталони за хармоничното, целесъобразното и икономично организираното, за да може свръхсъзнанието да открие в обекта отклонение от нормите при превишаване на тази норма.
С други думи, човек открива красотата в природните явления, възприемайки ги като творения на Природата. Той, по скоро неосъзнато пренася върху природните явления критериите за своите собствени творчески способности, за своята творческа дейност. В зависимост от мирогледа на дадения човек в качеството на такъв „творец” се подразбира или обективният ход на еволюцията, процесът за само-развитието на природата, или Бог като създател на всичко живо. Във всеки случай съзнанието на човека не толкова отразява красотата, изходно съществуваща в обкръжаващия го свят, колкото проектира върху този свят обективните закони на своята творческа дейност – законите на красотата.
Животните притежават положителни и отрицателни емоции като вътрешни ориентири на поведение в посока на полезното или отстраняване на вредното за тяхната жизнена дейност. Но, ненадарени със съзнание и производните от него под- и свръх- съзнание, те не притежават тези специфични положителни емоции, които ние свързваме с дейността на творческата интуиция, с преживяването на красотата. Не притежават чувството за такъв род удоволствие и децата до определена възраст. От тук идва и необходимостта от естетическо образование и естетическо възпитание като органична част при овладяването на културата, формирането на духовно богата личност.
Образованието предполага сума от знания за предмета на естетическото възприятие. Човек, съвършено незапознат със симфоничната музика, едва ли ще получи наслада от сложните симфонични произведения. Но тъй като в естетическото възприятие участват механизмите на подсъзнанието и свръхсъзнанието, не е възможно да се ограничим само с образование, т.е. с усвояването на знания. Знанията трябва да бъдат допълнени с естетическо възпитание, с развитие на изначално присъщите за всеки от нас потребности от познания, компетентност и икономия на сили. Едновременното удовлетворяване на тези потребности е способно да породи естетическо удоволствие от съзерцаване на красотата.
Като основна форма в развитието на свръхсъзнанието в първите години от живота служи играта, изискваща фантазия, въображение, всекидневни творчески открития в усвояването от детето на обкръжаващия го свят. Безкористието на играта, нейната относителна свобода от удовлетворяване на каквито и да е потребности от прагматичен или социално – престижен порядък способстват за това, че потребността от въоръженост да заеме доминиращо място.
Здесь мы вплотную приблизились к ответу на вопрос, почему не может быть красивой утилитарно негодная вещь, ложная научная теория, безнравственный поступок, ошибочное движение спортсмена. Дело в том, что сверхсознание, столь необходимое для обнаружения красоты, всегда работает на доминирующую потребность, устойчиво главенствующую в структуре потребностей данной личности.
Тук ние плътно се доближаваме до отговора на въпроса защо не могат да бъдат красиви утилитарно негодната вещ, лъжливата научна теория, безнравствената постъпка, погрешното движение на спортиста. Работата е там, че свръх-съзнанието, толкова необходимо за откриване на красотата, винаги работи за доминиращата потребност, устойчиво приоритетна в структурата от потребности на дадена личност.
В науката целта на познанието е обективната истина, целта на изкуството е истината, а целта на поведението продиктувано от социалната потребност „за другите” е доброто. Изразеността в структурата от мотиви на дадената личност от идеална потребност от познания и алтруистична потребност „за другите” ние наричаме духовност /при акцент върху познанието/ и душевност /при акцент върху алтруизма/. Потребностите непосредствено удовлетворяеми от красотата, се оказват неразривно свързани с мотивационната доминанта, изходно инициираща дейността на свръхсъзнанието. В резултат „чистата красота”, по терминологията на Кант, се усложнява от „съпътстващата красота”. Например, прекрасното у човека става „символ за нравствено доброто”, доколкото истината и доброто се сливат в красота /Хегел/.
Именно механизмът на дейността на свръхсъзнанието, „работещ” за доминиращата потребност, ни обяснява защо „освободената от всякакъв интерес” красота така тясно е свързана с търсенето на истината и правдата. „Красивата лъжа” може известно време да съществува, но само за сметка на своето правдоподобие, прикривайки се като истина.
А как е при тези случаи, където доминиращата потребност, за която работи свръхсъзнанието, е егоистична, асоциална или даже антисоциална? Нали злото може да бъде не по-малко изобретателно отколкото доброто. Злата умисъл има своите блестящи находки и творчески озарения. И все пак „красиво злодейство” е невъзможно, защото то нарушава втория закон на красотата, съгласно който прекрасното трябва да се харесва на всички.
Ще напомним, че съпреживяването не е прякото възпроизвеждане на емоциите, преживявани от друго лице. Ние съпреживяваме само тогава, когато споделяме повода на преживяванията. Ние не се радваме заедно с предателя, хитроумно излъгал своята жертва, и не ще съпреживяваме огорчението на злодея по повод провалилото се злодеяние.
Потребностно – информационната теория на емоциите изчерпателно отговаря и на въпроса за изобразяване чрез изкуството на страшни, уродливи, отвратителни явления от живота. Потребност, удовлетворяема от изкуството – това е потребността от познанието за истината и доброто. Възникващите при това емоции зависят от това, в каква степен даденото произведение удовлетворява тези наши потребности и до колко е съвършена неговата форма. Ето защо истинското художествено произведение ще предизвика у нас положителни емоции дори и в този случай, когато то разказва за мрачните страни от действителността. Ликът на Петър от пушкиновата „Полтава” е ужасен за неговите врагове и прекрасен като божия буря за автора на „Полтава”, а чрез него и за читателя. И така, подчертаваме още веднъж. Оценки от типа „полезно – вредно” способстват за съхраняване на физическото съществуване на човека, и в по-широк смисъл запазване на неговия социален статус, създадените от него ценности, и т.н., а „безполезната” красота, бидейки инструмент на творчеството, представлява фактор за развитието, усъвършенстването и движението напред. Стремейки се към удоволствие, доставяно от красотата, т.е. удовлетворявайки потребностите от познание, компетентност и икономия на сили, човек формира своите творения по законите на красотата и в тази своя дейност сам става по-хармоничен, по-съвършен и духовно по-богат. Красотата, която непременно трябва „да се харесва на всички”, го сближава с другите хора чрез съпреживяване на прекрасното, отново и отново напомня за съществуването на общочовешки ценности.
Може би, именно за това „красотата ще спаси света”/Ф. М. Достоевски/.
И последно. Дали красотата е единственият език на свръхсъзнанието? Видимо не. Във всеки случай, на нас ни е известен още един език на свръх-съзнанието, чието име е хумор. Ако красотата утвърждава нещо по-съвършенно, отколкото усреднената норма, то хуморът помага да се превъзмогнат, да се преодолеят отживелите и изчерпалите се норми. Не случайно историята се движи така, че човечеството весело да се разделя със своето минало.
…Ние отново се срещаме с красив обект: вещ, пейзаж, човешка постъпка. Ние осъзнаваме тяхната красота и се стремим да привлечем към нея вниманието на другите хора. Но защо даденият обект е красив? Да обясним това с помощта на думите е невъзможно. За това ни съобщава свръхсъзнанието. На своя език.[1]
[1] За автора: Павел Василиевич Симонов е академик, специалист в областта на изучаване на висшата нервна дейност.
Публикувано преди: «Наука и жизнь» №4, 1989
Електронна версия: © НиТ. Текущие публикации, 1997
Дата на публикацията: 28 юни 2001 година
November 2, 2013
· 
dobrina · 
Comments Closed
Tags: ПОНЯТИЕТО КРАСОТА - академик Павел В.Симонов · Posted in: Други, За студентите, Лекционни курсове, Публикации на български, Текстове на български