ЛЕТНИ ЕКСПРЕСИИ – КУЛТУРНИ МАРШРУТИ 2018 – ПРОДЪЛЖЕНИЕ

ПРОДЪЛЖЕНИЕ 

от 12/3/2018

7 август – Ден четвърти

Ставаме сутринта рано-рано, закусваме приготвената още от вечерта закуска в обществената трапезария на партера на хотелчето и потегляме за пещерата „Магура“.

Пещерата “Магура” отстои на  20км от Белоградчик, близо до с. Рабиша. Пристигаме първи – няма абсолютно никой. Под един навес е киоскът с касата, има и автомат за кафе, чай, шоколад…от което естествено се възползвахме. Касата още не работи… Започва едно дълго чакане. Народът приижда, събраха се повече от 20 души, а нито касата, нито някой водач за пещерата се виждат наоколо…  Пълно безобразие! Четем табелите и чакаме пред входа на пещерата….

„Магурата“ е природна забележителност.

Най-сетне пристига касиерка, пристига и водач – събира ни и почва да се разпорежда, сякаш сме му подчинени. На всичко отгоре – от него лъха на алкохол. Изнася ни една кратка беседа в началото и тръгваме вкупом след него.

Пещерата е издълбана във варовиковата Рабишка могила (461 м надморска височина). Магурата е една от най-големите пещери в България – общата дължина на откритите досега галерии е около 2500 м.

Състои се от главна галерия, ориентирана в посока югоизток – северозапад и три странични разклонения. Отделните зали имат колосални размери – дължина над 200м,ширина повече от 50 м и височина над 20м. Подземието на пещерата се е формирало преди 15 млн. години назад. Множеството колосални зали представляват своеобразен музей с фантастични варовикови форми.

Триумфалната зала е най-голямата зала в пещерата. Тя е с площ 5720 кв. м. По главната ос е дълга 128 м с максимална ширина 58 м и височина до 21 м. Тя е била обитавана от човека по време на ранно-бронзовата и ранно-желязната епоха, върху обширна площ са открити основи на жилища, пещи…Тук са изложени кости на пещерни животни и предмети от бита на племената, населявали тази част на Балканите. Бившата галерия Прилепите с площ от 2800 кв. м днес е отделена от Триумфалната зала с изкуствена стена и превърната във винарска изба „Магура”. В нея отлежава висококачествено шампанизирано вино и червено вино с марка „Магура”.

Срутището – Мечката – е следващата зала. Развита е на площ 2800 кв. м. и е дълга 85 м, широка до 68 м, висока – до 27 м. Дъното на тази зала е застлано с големи и малки, срутени от тавана и стените, скални блокове.

Галерията с рисунките започва с една алея при западния край на Срутището и стига до три малки зали Слънчевата, Глинените гърнета и Мрачната зала. Най-голямата ценност  на пещерата са уникалните скални рисунки изпълнени с прилепно гуано (тор). Тук, в пещерата Магура се намира най-голямото находище на скални рисунки в Европа. Те са повече от 700 на брой. По стените могат да се видят многопластови рисунки от няколко исторически епохи. Най-ранните рисунки са от времето на късния палеолит, като има и от времето на неолита, енеолит, начало на ранно бронзовата епоха, а най-новите са от бронзовата епоха и са рисувани между 3000 и 1200 г. пр. н. е..

Рисунките в “Магурата” изобразяват танцуващи женски фигури, танцуващи и ловуващи мъже, маскирани хора, богато разнообразие на животни, “шахматни” пана, слънца, звезди, оръдия на труда, растения.

Силно впечатление прави слънчевият годишен календар, който датира от късния енеолит и с добавки през ранно бронзовата епоха. Той е с голяма точност и прецизност на записите, според учените.

На места, изображенията представляват сложни композиции и загатват за разнообразието на идеите на един богат на митологии и въображение свят. Чрез рисунките са се съхранявали информациите за регионалния календар и празниците с техните символични и конкретни персонажи. Рисунките в “Магурата” определят характера на това светилище през много продължителен период от време – от неолита до желязната епоха.

Изображенията имат аналогии с известни праисторически културни центрове в Италия, Иберийския полуостров и Предна Азия. Оригиналните пещерни рисунки са най-ценните шедьоври на първобитното изкуство на Балканите.

Залата на сталактоните е една от големите в пещерата Магура. Тя е развита на площ 3640 кв. м, дълга е 92 м, широка до 52 м и максимално висока 16 м. Най-забележителните образувания са Големият и Малкият сталактон, с които е свързано и името на залата. Големият сталактон е висок 20 м и има обиколка 12 м. Характерни за тази зала са още сталагмитите, наречени Двата братя. По дъното на тази зала са разхвърляни едни от най-големите скални блокове в пещерата.

Следващата зала, наречена Падналият бор, обхваща площ 3590 кв. м. Тя е дълга 102 м, широка е до 48 м и с максимална височина 14 м. Тук е оформена най-дебелата пещерна колона. Името на залата е свързано с големия повален сталагмит, наричан Падналия бор, дълъг 11,4 м и с диаметър в основата 6 м. Интересен е и високият 2,6 м сталагмит, наричан Дракона. В най-северната част на тази зала е най-ниската точка в пещерата, която лежи на 50 м по-ниско от входа.

Следва зала Тополата. Тя е дълга 121 м, широка до 35 м, максимално висока 21 м и има площ 3390 кв. м. На дъното й, осеяно с големи и малки скални блокове, е оцелял тънък и висок 6,2 м сталагмит, наречен Тополата..

Тронната зала е богато украсена с форми, между които най-красиви са Трона, Медузата и Вкаменения водопад. С тази зала е свързан тесният коридор Фиордите, забележителен с пещерното “мляко” — кашовидна карбонатна маса.

Санаториумът (бившата Тържествена зала) е временен пещерен санаториум „Магура” с 30 легла за лечение на болни от бронхиална астма. Проведените експерименти с болни през летата на 1974 и 1975 г. дали добри резултати. Благоприятните природни условия в тази зала абсолютно чист въздух, без алергени, постоянна температура 11—12°, постоянна влажност, много добра йонизация, пълна изолация от външния шум и специално осветление създават най-благоприятно психологическо състояние у болните от бронхиална астма. Затова те получават значително облекчение при дишане и чувстват подобрение.

До изхода на пещерата се намира и известното Рабишко езеро – най-голямото по площ вътрешно езеро в България. Дълбочината му достига 35-40м и казват, че предлага идеални условия за сърф и плуване, а за рибарите – изобилие от шаран, толстолоб, бял амур и сом.  Ние, обаче, сме на друга вълна.

/ Използвани са материали от интернет –на Диньо Динев, Уикипедия и фотографии на Десислава Николаиду./

♦♦♦

——————————————————————————————————————————————————————-

Насочваме се към град Кула, Видинска област и още по-точно, към крепостта Кастра Мартис (на латински: Castra Martis, а в превод –  Марсови крепости). Кула се намира на 32 км югозападно от Видин и на 13 км от границата със Сърбия и е третият по големина град в областта след Видин и Белоградчик. Градът дължи името си на античната кула, издигаща се в самия му център.

♦ Кастра Мартис е късноримска крепост, чиито останки се намират именно в град Кула. През 1870-те години австро-унгарският учен и пътешественик Феликс Каниц идентифицира намиращите се в центъра на град Кула внушителни останки от укрепление като Кастра Мартис. След години съвременната наука потвърждава неговата хипотеза.

Развалините при Кула“, Феликс Каниц

Крепостта е разположена на стръмния южен склон над дефилето на река Войнишка, в центъра на града. При археологически проучвания се установява, че на същия склон преди построяването на крепостта е съществувало малко трако-римско селище, съществувало от 1-то хилядолетие преди новата ера.

Крепостта е част от възстановения Дунавски лимес на Римската империя след загубата на Дакия в края на ІІІ век. След завоюването на земите между Стара планина и Дунав през I век и включването им в провинция Мизия, римляните започват изграждането на Дунавския лимес (границата на римската империя по река Дунав, с прилежащата фортификационна система, която съставлявала външния й отбранителен щит). Главен център в областта бил град Рациария (на латински Colonia Ulpia Ratiaria) на 2 км от днешното село Арчар. По това време в Бонония (Видин) било разположено малко военно поделение. Предполага се, че крепостта Кастра Мартис е построена от император Диоклециан на границата между ІІІ и ІV век. Тя защитава пътя от Бонония  до Сингидунум през Връшка чука – най-северозападния проход на Стара планина.

През 343 г. епископ на епархията Кастра Мартис участва в ключовия Сердикийски събор. Спомената е през 377 година, когато през нея с отрядите си преминава император  Грациан на път за Тракия. През 408 г. Кастра Мартис е превзета за кратко от хунския вожд Улдис. През V век  Кастра Мартис е сред основно възстановените крепости от император Юстениан I (527-565, но двайсетина години по-късно отново е разрушена в следствие на аварските нашествия в империята през 586-587 година. През ХІІІ – ХІV век укреплението е частично възстановено и използвано за отбраната на Видинското царство.

Кастра Мартис е разположена на стръмния южен склон над дефилето на река Войнишка, в центъра на град Кула. Археологическите проучвания сочат, че крепостта е изградена от две части – кастел и квадрибургий (квадратно укрепление с размери 40х40 метра и четири кръгли кули с диаметър 12.5 метра). Южно от квадрибургия е бил разположен армейският лагер. Вероятно по времето на Константин Велики (306 – 337) и неговите наследници той е бил обграден от дебели стени по 4 метра.

Стените на квадрибургия са запазени средно на височина от 2 метра над нивото на пода, а югоизточната кула е запазена до внушителните 16.30 м. В укреплението е можело да се влезе само от южната страна, където е разположена портата му. Вероятно в края на IV в., охраната на портата е била подсилена с изграждането на още една по-тясна стена с отстояние 3.30 м от първата.

През портата се влиза в открит двор със стълба, която отвеждала до бойната платформа на крепостните стени. Те се издигали на 10 м височина и са завършвали с тесни бойници. Същата стълба отвеждала и до втория етаж. Централната сграда на укреплението е изградена към северната крепостна стена. По средата има вътрешен двор с кладенец. Около двора са разположени двуетажни помещения вероятно принадлежали на коменданта на Кастра Мартис. Обширното помещение северно от двора е изпълнявало по-особени функции. Предполага се, че там са се съхранявали бойните знамена на войската и се е събирал командният състав.

Кастелът има форма на неправилен четириъгълник, отбраняван от 7 многоъгълни кули и се разпростира на 15.5 дка. При изграждането планът му бил съобразен с характера на терена и в вече съществуващия квадрибургий. Северозападно от крепостта са открити основите на римска баня

През 2011г. започва реализацията на проект на тема “Легендите като инструмент за засилване на туризма в региона Кула – Зайчар – Видин”, в рамките на трансграничното сътрудничество между България и Сърбия, от партньори „Регионален център за устойчиво развитие и предприемачество Тимок” от Зайчар, “Сдружение център за иновации и развитие Видин” от българска страна и Община Кула. Стойността на целия проект възлиза на около 190 хиляди евро. Неговата цел е  подобряване на икономическото положение и благосъстояние на населението в този район. Предвидено е да бъде разработен уеб сайт на три езика – български, сръбски и английски, да се закупят софтуер и камери; да бъдат наети и историци, които да проучат легендите, свързани с трите римски крепости – Кастра Мартис – Кула, Гамзиград – Ромулиана и Бонония – Баба Вида. Разчита се, че историите за тези местности ще привлекат нови туристи, а допълнителните мерки, заложени в проекта значително ще улеснят хората. Всички дейности са  поставени на основата на съвместно използване на наследството от Римската империя в региона Кула – Зайчар – Видин / Римски легенди привличат туристи във Видин и Зайчар, 28.10.2011 | 10:44 https://novini.bg/biznes/turizam/29604

„Легенди за туризма“ – видео BG   Публикувано на 17. 08. 2012 от Община Кула

Bulgaria – Serbia Ipa Cross-border programme CCI NUMBER 2007CB16IPO006

Project „Legends as a Tourism Enforcing Instrument in the Region Kula-Zajecar-Vidin“

http://obshtina-kula.com/bg/?p=351

https://www.youtube.com/watch?v=RbbK2TZG1pA

Ние пристигаме тук 6 години след приключване на проекта. Читалището е затворено, музеят е в ремонт, а по крепостта растат брезички. Наоколо – нито един турист.

Това е положението…Явно едно е да реконструираш паметника, друго е да съумееш да го менажираш и „социализираш“…

 

 

След като разгледахме крепостта и центъра на гр. Кула, тръгнахме по главната улица да търсим къде да хапнем за обяд. Край тротоара – човек при малък павильон и мобилна скара предлагаше току що направени кебапчета и топъл бял домашен хляб – напълно ни устройваше – беше евтино и вкусно.

След похапването се върнахме при паркираната ни току до крепостта кола и оттук – към Видин. Целта ни бе крепостта на най-голямата сестра – Вида, така наречените „Баба Видини кули“.

——————————————————————————————————————————————————————

♦♦♦

ВИДИН

♦ Крепостта “Баба Вида” е единственият изцяло запазен средновековен замък в България. Ето какво прочетохме за крепостта: Тя се извисява величествено на големия завой на брега на р. Дунав, в североизточната част на Видин и е на повече от 2000 години. Строежът на същинската крепост е започнал през 10 век на място, където преди това е имало древноримски наблюдателен пункт. Установени са няколко периода на строителство.

Крепостта застъпва мястото, където се е намирала римската крепост Бонония, която е строена през  3 век. По-късно тя става основната, най-укрепената част (използвана за замък на местния владетел) от градската крепост, опасвала тогавашния град (най-стария днес видински квартал Калето).

Средновековната крепост е построена върху съществуващи основи на римската крепост. Тя е дело на българското строителство. Първите строителни дейности по крепостта датират от края на Първото българско царство. Във византийските хроники е записано, че Видинската крепост издържала на обсада, продължила близо 8 месеца. При тази обсада византийските войски са предвождани от император Василий II. От постройките от онзи период днес са останали сравнително малко. Най-запазени са стената и кулите, които са разположени към река Дунав.

Почти през целия период на Второто българско царство Видинската крепост е най-важното укрепление в Северозападна България. Най-голямо разширение на крепостта е по време на управлението на цар Иван Срацимир, управлявал Видинското царство. Той обитава Видинската крепост като феодален замък. През този период са построени значителен брой вътрешни стени и кули. Именно тогава крепостта добива вид, близък до този, който тя има днес.

Крепостта Баба Вида играе важна роля и през османското владичество. През онзи период са осъществени редица строителни работи, най-интензивни до началото на ХVIII век, когато са изградени капиите на крепостта. Редица исторически извори и документи свидетелстват за тези фортификации. След края на XVIII век крепостта вече не се използва за отбранителни цели, а служи предимно за оръжеен склад и за затвор.

Крепостта Баба Вида е най-укрепената част от Видинската градска крепост /Калето/ и е наричана от турците Девствената крепост поради това, че никога не е била завземана със сила.

 

 

Крепостта Баба Вида през 1920-1930 –те години.

 

 

 

 

——————————————————————————————————————————————————————-

В днешния си вид крепостта разполага с двор с площ над 5 декара. Състои се от 2 основни стени (в 2 концентрични четириъгълника) и 4 кули. Външните стени са опасани с ров с вода, над който е имало повдиган мост (сега е каменен) към входа на крепостта.

Уникалната й архитектура е запечатана в лентите на над 50 български и чуждестранни филма. Едни от тях са: “Капитан Петко войвода”, “Боянският майстор”, “Сватбите на Йоан-Асен”, “Князът”, “Мяра според мяра”, както и сцени с Джон Рис-Дейвис, изпълняващ ролята на джуджето Гимли във “Властелинът на пръстените”. Крепостта може да се види и в различни италиански, полски и унгарски продукции.

Баба Вида е крепост-музей. В самата крепост се опазват редица находки и сведения за нейната история. Крепостта е достъпна за посетители само от север, където се намира входната кула. Обградена е с дълбок ров, запълван от водите на Дунава, над който се спускал дървен подвижен мост. В днешно време гостите на крепостта минават по ново изградения каменен мост, който отвежда във вътрешния двор.

  

 

 

 

Тук е открит Летен театър “Вида”, който е една от най-големите атракции на града. На неговата сцена се представят известни постановки от 1964 г. насам.

Тук също се разказват легенди за сестрите, чиито крепости сме наследили. Една от легендите за създаването на замъка разказва, че в местността живеели двете сестри Вида и Кула – дъщери на знатен болярин. Вида била много красива и всички мъже я искали за жена, но тя не харесала никого. Кула често я увещавала да се задоми, но тя се ядосвала на съветите й и не след дълго се разделили. Така Кула станала основателка на град Кула, а Вида останала да живее в родния дом. Когато турците завладели българските земи, Вида била вече стара и самотна жена, защото цял живот не могла да намери достоен за нейния ум и красота. Като се разчуло, че наближават града, тя събрала хората си и им казала да изградят кули, в които да се скрие населението. Тези кули и до днес носят името “Бабини Видини кули”.

  

Първите разкопки в крепостта от 1956 до 1962 г. разкриват останки от римската, византийската, раннобългарската, къснобългарската и османската епоха. „Баба Вида” отваря врати за посещения през 1958 г., като в крепостта е подреден и музей.

През 1964 г. средновековният замък е обявен за паметник на културата с национално значение.

Виж крепостта отвисоко тук: https://vimeo.com/175193206

Личното ми мнение е, че не е достатъчно задълбочено, от познавателна гледна точка, нито пък достатъчно атрактивно, с прилагане на новите технологии и с въображение  разгърнат богатият потенциал, който има този обект на културното ни наследство.


След като разгледахме крепостта „Баба Вида“, тръгнахме на разходка из най-стария квартал на Видин – Калето.

♦ Калето заема територия, ограничена от стените на градската крепост, наричана именно  Калето, които опасвали града в Средновековието – кварталът е придобил името си от наименованието на крепостта. На мястото на рова отвъд крепостните стени е изграден парк „Рова“.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

—————————————————————————————————————————————————————–

Богатата история, културните паметници, голямата крайдунавска градина, близостта до реката, спокойствието (поради отсъствието на промишлени предприятия) в квартала привличат  тук посетителите на града. Повечето от забележителностите на Видин се намират тук, в квартал Калето. По-важните от тях, освен Баба Видините кули са: музей “Кръстата казарма”,Мавзолей Антим I, църква”Св.Пантелеймон”, църква “Св.Петка”, библиотека и Джамия на Осман Пазвантоглу, Видинска синагога, по-голямата част от Градската (Крайдунавска) градина, Паметник на антифашистите, други паметници…В непосредствена близост до квартал Калето са разположени: парк „Рова“, Художествена галерия “Никола Петров” (бивш Офицерски клуб), Читалище “Цвят”, Драматичен театър “Владимир Трендафилов”, Музей “Конака”, Община Видин, Куклен театър и др…

 

 

 

 

 

 

 

 


Османската крепост е създадена през ХIII век. През 1704 г. Османската империя се заема със задачата да превърне Видин в непристъпна крепост, като изгражда крепостта по Вобановата система. Крепостта е проектирана от Гезар Мустафа-унгарски или австрийски инженер, приел исляма. Изпълнителите са българските християнски майстори Гиго, Никола и Танас, които са построили и моста над река Вардар до село Сарай. През XVIII век Видинската крепост придобила формата на лък, като правата и страна е по поречието на реката, а дъговидната- към брега. Частта към Дунава има в план назъбено кремалиерно оформление, а към сушата – бастионно. Разстоянието между бастионите е 200- 250 m. Зидът е много дебел с наклон 1:12 на външната си страна и укрепен допълнително от вътре с контрафорси на всеки 20- 30 m. Частично под него са били изградени казематрични помещения. Пред този основен зид има бруствер, чиито ескарп е бил укрепен с каменна зидария със сантрачи. Около стената обикалял ров, широк около 18 m и дълбок 5-6 m, който се пълнел с вода от Дунава. През него пред портите лягали подвижни дървени мостове., охранявани от оръдия, стрелящи през амбразури. Пред бруствера (от външната част на рова с вода) е имало 7 равелини, разположени симетрично между бастионите, а от двете страни на всеки един от тях- по един триъгълен плацдарм. Към Дунава стената била двойна, следваща движението на брега, но с известни чупки (кремалиери) за по-добра видимост в подножията и. При цитаделата и на още две места били оформени малки бастиони с правоъгълна форма. И двете стени били с дебелина 2.5-3 m, изпълнени от двулицева каменна зидария и землен блокаж между тях. Както вътрешните стени към сушата и тук те са изработени от квадри и имат наклон 1:12. И върху двете стени има парапети с бойници, а в ъглите на кремалиерите-малки стражеви кулички (ешогети).. На тази обърната страна към реката е имало шест порти: Сюргюн и Телеграф капия, Су капусу, Топ капия, Сарай капия и Аралък капия. От стари гравюри се вижда, че около тези порти е имало кейове, оградени с масивни стени. Към брега крепостта е имала четири порти: Боклук (Еничер) капия, Пазар (Лонджа) капия, Стамбул капия и Флорентин капу. Към предните укрепления са водели закрити проходи, защитени с палисада. Окончателно крепостта е завършена през 1735 г. При обсадата на града по време на Сръбско- българската война от 1885 г. капитан Атанас Узунов, командващ Северния фронт, заповядва да се пусне вода от река Дунав в каналите на града. Така наводнява околностите му и Видин е обграден от вода като остров. Запазени са повечето капии, северната половина от рова и само малка част стените. / по http://haiduk-tourist.blogspot.com/2015/09/blog-post_18.html /

Стамбол Капия

Пазар Капия

Еничар Капия                                                       Флорентин Капия


Времето бе чудесно, точно за разходка в парка, където не липсваха интересни дизайнерски хрумвания…

Това е паметникът на загиналите офицери и войници от Трети бдински полк във войните 1912-1913 и 1915-1918 г. Намира се на централния площад. Върху челната част на облицования с мрамор постамент има надпис:

„Величието на родината се гради върху костите на ония, които достойно живяха и умряха за нея”. Скулптурната част от тъмен патиниран бронз изобразява група войници в боен устрем, държащи знаме.


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Над центъра доминира сградата на община Видин. Тук приключваме разглеждането на Видин и напущаме града.

 


“Мимоходом” се запознаваме с тъжната гледка на останките от миналото величие на град Рациария.

♦Античен град – крепост “Рациария” – Арчар е исторически град край река Дунав, съществувал по времето на Римската империя. Развалините му се намират на 27 км югоизточно от Видин, 28км западно от Лом, 2км западно от днешното село Арчар, Област Видин.

 

———————————————————————————————————————————————————————–

Вероятно градът възниква през втората половина на I век при управлението на Веспасиан (69-79). В чест на успешния завършек на втората дакийска война през 106г император Траян дава на града титлата Колония. След административната реформа на Диоклециан от края на III в градът става столица на провинция Крайбрежна Дакия. Рациария съществува до 586г, след което е разрушена.
Името на града произлиза от латинското ratis „сал“ или от ratiaria „вид кораб“. Самото наименование определя неговото първоначално значение като важно място за корабоплаването по река Дунав и за преминаване на реката.

През 60-те години на XIX в. първият, който обръща сериозно внимание на античният град е австрийският изследовател Феликс Каниц. Позовавайки се на Клавдий Птолемей и Певтингеровата карта той пръв съобщава „значителен град ще да е изпадал до толкоз и ще да е оставял толкова малко следи от стария си блясък, какъвто е случаят със сегашния Арчар, някогашната римска величествена и прочута Рациария“.

В края на 70-те години започва съвместна експедиция на български и италиански археолози от университета в Болоня. Благодарение на италианските проучвателни започва и последователното излизане на сборника Ratiariensia в 4 тома. Направено е въздушно заснемане на обекта благодарение на което се получава информация за запазените архитектурни структури. Мария Болини събира и систематизира всичката строителна керамика. Тя обособява няколко групи според печатите, като има такива съдържаща името на императора, военна част, майстора или ателието, в което е направена.

—————————————————————————————————————————————————————–

 

План на Рациария създаден от Дарио Джорджети.

Друго значително откритие, което трябва да се отбележи е проучената резиденция на провинциалният управител на Крайбрежна Дакия от Георги Кузманов през 80-те години. Комплексът е датиран IV – VI в., като има значително преустройство през V век.

През 1986г в развалините на жилищна постройка, българо-италиански екип археолози открива съкровище от златни накити – четири пръстена, игла за коса, чифт обеци с тюркоази и перли, гривна, две огърлици. Изследванията показват, че накитите са изработвани през различно време и по тях може да се съди за развитието на златарското изкуство в римските провинции от III до V век.
Предполага се, че скъпоценностите са били семейна собственост, събирана от няколко поколения. Някои били купени, други са били придобити като дарове от могъщ владетел или като трофеи от безчислените войни, които е водела Римската империя.
Многолюдният и богат град Рациария е превзет и опожарен от хуните, а голяма част от населението му е било избито. Пожарищата вероятно са унищожили и постройката, в която е намерено съкровището.

Сред огнената стихия някой от семейството вероятно е успял да се добере до ковчежето с накитите, грабнал го е и е хукнал навън, но може би е загинал при срутването на покривната конструкция. Затова накитите са намерени пръснати сред кости от човешки скелет, заедно с металните части на ковчежето, затрупани от изгорелите останки на покрива.

През 1991 г. поради настъпилите политически промени финансирането на археологическите разкопки е спряно. Оттук насетне следва криминалната хроника на един археологичен обект. Поради нехайството на отговорните институции, единствено иманярите се възползват от ценните артефакти на античния град. След едно двадесет годишно прекъсване, оформящо може би най-тъжният период в историята на античния град, в който той е системно ограбван. От 2013 г. ежегодните археологически разкопки са възстановени от НАИМ към БАН с ръководител Здравко Димитров. /От Wikimedia Commons/


Днес на място може да се види ето това:

——————————————————————————————————————————————————————

 

Национален археологически музей – София

 

 

 

 

 

 

—————————————————————————————————————————————————————-

 

 

 

 

 

 

 

Находки от Рациария (Арчар) – експонати от Историческия музей „Конака“ във Видин, България.

—————————————————————————————————————————————————————-

 

♦ Отправяме се към гр. Лом. 

 

 

 

 

 

 

След кратко пътуване по крайбрежния Дунавски път / това е Републикански път II-11, второкласен път, част от републиканската пътна мрежа, преминаваш през територията на 4 области – Видин, Монтана, Враца и Плевен/, пристигаме в град Лом. Паркираме при един крайпътен супермаркет, купуваме си сладолед – лятна жега… Разпитваме за пристанището насядалите по пейките на една детска площадка жени, те любезно ни насочват. По принцип всички крайбрежни градове имат исторически наложил се модел на ветрило с център пристанището. Лом не прави изключение.  И ето ни – настанени в един хотел до самия дунавски бряг. Хотелът “Трансимпекс” е до “Дунавския парк”, който, както пише в рекламата на самия хотел,  е с възобновен кей, голф игрище, амфитеатър, фитнес уреди и разнообразие от детски люлки и пързалки. Дааа, убедихме се, така е! След като се настанихме, се разходихме по крайбрежната алея на парка и се насладихме на красивия залез на слънцето.

  Хотел “Трансимпекс”

 

 

 

 

 

 

 

Залезът над Дунава е чудно красив!

 

 

 

 

 

Вечеряхме на открито в ресторантчето на хотела, подухваше приятно от реката, но…все има някакво но, за съжаление. Обслужването в ресторанта не бе на ниво, ама никак.

♦♦♦

8 август – Ден пети

След ранна закуска на открито в ресторантчето пред хотела, прибираме багажа в колата на паркинга и тръгваме на разходка из града. Първата ни цел е римският кастел Алмус. През 1971 година крепостта е призната за  паметник на културата с национално значение.

♦ За римския кастел Алмус предварително бях чела следното: Алмус бил разположен на Крайдунавския път и тук била началната точка на пътя Алмус – Сердика. Предполага се, че тук е имало речно пристанище обслужващо военния флот и търговските кораби. Укреплението било издигнато в началото на II век. В средата на V в. Алмус е превзет от хуните. Днес са проучени 90 м от западната крепостна стена и е разкрита част от западната крепостна порта. При Алмус са открити останки от керамичен и оловен акведукт. Множеството артефакти от Античността и Средновековието, които се съхраняват в Историческия музей в Лом.

Още вчера, след като попитахме случайни хора, почиващи си на пейките пред един от блоковете, където бяхме паркирали колата, къде се намират археологическите останки от античния град Алмус, за наша изненада и разочарование, те ни посочиха точно там, току до пътя, някакви невзрачни „разкопки“, оградени с червено-бяла лента.

 

 

 

 

 

Едва като се върнахме в София, намерих  оскъдна интернет информация и прочетох отново няколко материала за античния град Алмус, предшественик на днешния Лом, от които цитирам най-същественото. „В по-старата научна книжнина се е наложило схващането, че град Лом е възникнал едва през XVII в. върху развалините на римския кастел Алмус. …В североизточния край на гр. Лом, наречен „Кале махала“ — в ъгъла между Дунав и вливащата се в него р. Лом, — личат останките от кастела Алмус. Обхванатата от него площ (около 46 000 кв. м) леко се извисява над ниския дунавски бряг.

Прокопий Кесарийски съобщава, че византийският император Юстиниан I (527—565) „стеснил укреплението Алмус, което обхващало голямо пространство, и го направил едновременно сигурно и непревзимаемо за неприятелите“. След VI в. Алмус вече не се споменава в писмените извори, защото подобно на другите римско-византийски крепости по Долния Дунав през VII в. е бил изоставен и разрушен. ….

….За първи път Лом е споменат като паланка в началото на XVIII в. Укрепяването на Лом се наложило след злополучната за турците война с Австрия, завършила с Карловацкия мир през 1699 г., според който западната граница на Османската империя била преместена близо до българските земи. Ломската паланка, построена върху останките на античната крепост, навярно просъществувала с известни изменения до XIX в., защото Феликс Каниц през 1864 г. отбелязва, че обитаваното само от турци Кале е оградено от квадратен, сравнително висок землен вал с кръгли бастиони на четирите ъгъла. Стените били дълги приблизително по 190 м. Двете порти — южната и западната — свързвали укреплението с града. Съвсем оскъдните данни за Ломската средновековна крепост дават основание да се предполага, че по значение и по размери тя е представлявала не повече от едно стражево укрепление на дунавския бряг, което е било изоставено и разрушено не по-късно от XIV в. Останало е да съществува селището към крепостта, наследник на което е днешният град Лом.“ https://trakia-tours.com/wp/fortresses/%D0%BB%D0%BE%D0%BC/

През август 2015г. при ремонт на канализацията, в днешния жилищен комплекс “Кале”, който е построен в очертанията на римския град Алмус, са открити от археолози при спасителни проучвания в продължение на 40 дни ценни артефакти от римско време. Това са следи от металолеене, голямо количество керамика и тухли с печати на военни подразделения, участвали в изграждането на крепостната стена на античната крепост Алмус. – https://dariknews.bg/novini/obshtestvo/cenni-artefakti-ot-rimsko-vreme-otkriha-pri-remont-v-lom-1485869

Археолозите възобновяват проучването на крепостта Алмус през лятото на 2018г. Алмус е едно от укрепленията в българския участък в Долнодунавския лимес на Римската империя. “Това прави особено важна и отговорна задачата не само за тяхното опазване и проучване, но и за бъдещото им консервиране, реставриране и експониране в съвременната градска среда. Тези дейности са заложени в управленската програма на общината за периода 2016 – 2019 година“. /по думи на археолога Валери Стоичков. Следователно, тук се възлагат надежди за превръщане на крепостта в привлекателен фокус за туристи.

Ръководител на проучването е гл. ас. д-р Юлий Емилов от Софийския университет “Св. Климент Охридски”, негов заместник е Валери Стоичков, уредник в Исторически музей – Лом, на обекта работи и археологът Владимир Живков, докторант на Националния археологически институт с музей при БАН, а консултант е проф. Румен Теофилов Иванов от същия институт. /по „Археолози възобновиха проучването на крепостта Алмус“01.09.18 Автор: Стефка Павлова http://bnr.bg/vidin/post/101014216 /

Резултатите и находките от направените през лятото на тази година проучвания на античната крепост Алмус са показани в Лом, по повод Европейските дни на културното наследство. През месец ноември в историческия музей на Лом е била открита експозиция с находките, открити при разкопки в античната крепост „Алмус”. http://www.bta.bg/bg/c/BO/id/1905244

За съжаление, обаче,  тази експозиция се е случила след нашето посещение на града. Така че, не успяхме да свържем в съзнанието си видяното с въображаемото и да добием макар и бегла представа за този римски кастел Алмус.

 

 

 

 

Търговската марка на бирата Алмус е по-прочута от кръстника си – римският кастел Алмус.

В края на ХIХ в., в 1894 г. двамата чехи Малотин и Хозман отварят пивоварна фабрика в Лом, така че вероятно бирата Алмус е плод на устойчива традиция.

 

 

 

——————————————————————————————————————————————————————–

Пресичаме Крайдунавския път и сме  в началото на главната улица на Лом.

 

 

 

 

 

 

 

 

———————————————————————————————————————————————————————

Отляво виждаме окачен проектът за Пешеходната зона на улица “Дунавска”, който, според надписа, се изпълнява с европейски пари. Вижда се още, че проектът е отдавна – табелата е надраскана. Вероятно ще да е изпълнен вече, но началото на пешеходната зона с нищо не подсказва този финал.

Отдясно, срещу табелата с проекта, е “Най-хубавата будка-вестникопродавница в България, както гласи надписът на старата фотография, а също и специалният надпис на реставрираната /с дарени средства/ през 2017 година от нашия колега арх.Борис Борисов, прочута будка.

За съжаление, будката бе затворена, макар че вътре имаше две жени, но пък нямаше вестници, а и не се виждаше нещо да се продава.

Това начало на главната улица не ми се видя логично. Пресича се, при това от един доста оживен Републикански път / а според мен рано или късно ще бъде международен/, връзката – и пешеходната и пространствената –  на пешеходната зона  – бивша главна улица, с пристанището и “Дунавския парк” . Вероятно трябва да се помисли за бъдеще изграждането на някаква атрактивна пешеходна пасарела….

———————————————————————————————————————————————————————-

Но, да продължаваме, разхождайки се по пешеходната улица, с историята на град Лом. Съществуват данни, че към края на ХІІ – началото на ХІІІ в., Лом е бил град с български манастир край него. В унгарски документи от втората половина на ХІІІ в. се споменава за крепостта Лом, обсаждана от унгарците по време на войната им с българите по това време. По време на турското владичество се споменава като пристанищно градче и с името Лом паланка. В края на века част от разбитата турска армия се заселва край Ломското кале. В картата „Европейската част на Турция” (1811), градът е назован сред „по-забележителните градове на главните пътища”. В османски документи от ХVІІ и ХVІІІ в. се говори за засилено хайдушко движение в региона. През 1850 г. ломчани взимат масово участие във Видинското въстание. През 1872 г. Левски пристига в града. Лом е освободен от турско иго на 27 ноември 1877 г.

Този чинар  е 140 годишен. Посаден е в 1878г. от капитан Павел Д. Нечаевпървият руски комендант на града. 

Сградата, в която днес е разположен Историческият музей, е построена след Освобождението (80-те години на XIX век) по инициатива на първия окръжен началник в Лом, капитан Павел Дмитриевич Нечаев, с предназначение за Общински дом. На западната и южната фасада при строежа и по настояване на кап. Нечаев, са вградени пет епиграфски паметника от римската епоха.

——————————————————————————————————————————————————————

Значението на града значително нараства с развитието на корабоплаването по Дунав през 40-те години на ХІХ в., когато корабите се насочват към българските дунавски пристанища. Когато австрийските кораби тръгват по Дунава, първото скеле, което е поставено, било ломското. През 1837 г. в Лом за пръв път акостира кораб на Австро-Унгария, а през следващата година се открива и корабната агенция на “Императорско и кралско привилегировано Дунавско параходно дружество”.

“От тогава започва истинската нова история и икономическото развитие на града, установили се постепенно здрави връзки с далечния културен свят-звездата на Лом проблясва”, пише Димитър Попов в “Лом-Града и околията”. Като най-краткият път по Дунав от Западна Европа до Бяло море, с пристанище и жп-гара, “географията си е казала веднъж завинаги думата и никой не може да промени волята й, която решително, повелително, сочи Лом” – пише Димитър Попов.

Постепенно Лом се превръща в главно експортно пристанище за Виена. Свързването на града с шосетата за Враца, през Берковица за София, през Ихтиман за Пловдив и Цариград и т.н. се отразява особено благоприятно на развитието му и способства за утвърждаването му като транспортен и търговски център. Предприемчивите ломски търговци пътували до прочутите панаири в Пирот, Узунджово и Ески Джумая, през Лом се търгувало с Австрия, Влашко, Русия, Босна. Към 1869 г. в него е имало около 120 магазина, 148 търговски кантори, 175 бакалници, 34 кафенета, 6 хотела, 2 мелници. Градът е бил съсредоточен около старото Кале, в което се влизало през т. нар. Видинска, Белоградчишка, Софийска порта (капии). През 1880 г. Лом наброявал 7500 жители.

————————————————————————————————————————————————————–

В Лом е създадено едно от първите български читалища: първоначално (през 1848 г.) то се помещава в една училищна стая, а от 1856 г. – в самостоятелна сграда.

Читалище “Постоянство” днес

Основано е от известния учител, книжовник и театрален деец Кръстьо Пишурка (1823–1875 г.). Пак той организира и поставя едно от първите театрални представления у нас, побългарявайки пиесата “Зигфрид и Геновева” от Леополд Тик, добила известност като “Многострадална Геновева”. През 1848 г. е основано и взаимно училище, а през 60-те години на ХІХ в. ученикът на Кр. Пишурка, ломчанинът Никола Първанов, въвежда класната система на обучение. Ломската читалищна библиотека е създадена през 1848 г. към училището, в което учител е Кр. Пишурка. Първото женско дружество в България е създадено в Лом през 1857 г., а през 1860 г. се открива и девическо училище, едно от първите. Веднага след Освобождението, в есента на 1878 г. в Лом е открита реална гимназия. Сградата на гимназията е проектирана от арх.Константин Йованович – същият този, който  проектирал Народното събрание, както и Първа мъжка гимназия в София.

 

 

 

 

 

 

 

От 1921 г. гимназията се превръща в педагогическо училище. В него се обучават ученици от почти всички градове на Северна България. Ломската гимназия тогава е едно от дванадесетте държавни средни училища в Княжество България.

——————————————————————————————————————————————————————-

“…В края на ХIХ в. заработват керамична и тютюнева фабрики.В 1913 г. по времето на забележителния кмет Георги Манавски е открит „електрически завод”. В началото на ХХ в. в Лом има банка “Богатство”, Ломска популярна банка, клонове на софийски банки, и такива с чужди капитали, пет акционерни дружества и девет представителства на параходни дружества. В резултат на икономическото благосъстояние много ломски фамилии построяват домовете си, проектирани от австрийски, унгарски, германски и белгийски архитекти в стил “късен сецесион”, с които и днес градът се гордее….”

http://oalom.acstre.com/section-12-content.html

В града има 57 сгради, обявени за архитектурни паметници на културата (1986). Намират се основно по главната улица на града и навремето са били собственост на големи търговски фамилии (Миланези, Стайкови, Андрееви, Ценко Тодорови, Цонзарови, Табакови, Поптодорови, Кусидис, Бечеви и др.), притежаващи магазини и търговски складове в града. Според главния архитект на общината Владислав Владимиров, тези по главната улица са регистрирани като групов паметник на културата.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тези снимки са направени по протежението на пешеходната главна улица. Решението на пешеходната улица е непретенциозно, но като цяло човек остава с впечатление, че е запазен духа на средата още от началото, че до средата на ХХ век, независимо от намесата и на по-ново построените жилищни блокове. Сградите са разнородни по стил /не е само сецесион, има еклектика, псевдобарок, ар деко…. Има, разбира се и авторство на български архитекти, не само чужди са работили тук…

От тук е родом един от най-забележителните български архитекти –  Антон Торньов. Роден на 4 май 1868 г. в Лом в семейството на майстор кожухар, завършил архитектура в Щутгарт през 1894 г., работил след това там една година в частно проектантско бюро. От 1895 до 1910 г. е архитект в Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството, после минава на частна практика. Проектирал е едни от най-интересните църковни сгради у нас. Автор е на книгата „Архитектурни мотиви от България” (1925 г.). Сам се опитва да интерпретира характерни за възрожденската ни архитектура мотиви в новата вече сецесионова архитектура, изработвайки си един много специфичен авторски стил, най-ярко проявен в храма  „Св. Параскева“ в София.. Дали в Лом няма някоя проектирана от него сграда?

——————————————————————————————————————————————————————-

Малко снимки и от площада – вижда се колко неудачно е оцветена /вляво виж как е била преди/ тази сграда на централния площад на града!

——————————————————————————————————————————————————————–

Но още по-лошото е, че красиви стилни сгради си отиват, като тази например:

“Къща на Никола Алтимирски, завършена през 1922 г. Той живее малко време в нея, след което се премества в Австрия. Общината взема тази къща за банка през 20-те години. През 1936 г. банката се премества, а през 1947 г. в къщата се помещава Военно окръжие.” http://lom.gymnasium-lom.com/sgradi.html

 

Разходката бе чудесна – все още e прохладно и приятно. Случихме да пробваме и чудни ломски мекици с пудра захар  – то си беше направо детски спомен!

——————————————————————————————————————————————————————-

И…потеглихме по крайдунавския път към следващата си цел – 

♦Средновековната българска крепост “Камъка” при град Оряхово 

Както през античността, така и през Средновековието по река Дунав са се простирали верига от крепости. Те са охранявали както пътя, така и държавните граници на държавите по течението на голямата Европейска река. Крепостта в местността “Камъка” край Оряхово е една от тях.  При археологическото проучване на крепостта са установени два строителни периода:  IX-XI век и XII-XIV век. Крепостта “Камъка” е изградена през IX век като част от дунавката укрепителна система на Първата Българска държава.

На 600 метра западно от Оряхово в местността “Камъка” на най-високата точка на брега на Дунав се намират кула и руини от средновековна крепост, която днес е символ на града и свидетелство за неговата значимост през средновековната българска история. 

От нея са запазени  масивен крепостен зид от източната и страна, и почти квадратна двуетажна кула с височина 9 метра.

 

През периода на Второто Българско царство крепостта е опожарявана и отново възстановявана. Вътре в укрепеното пространство е локализирано жилище – вероятно на местни феодали или военачалник. Открито е огнище с много фрагменти от битови предмети, а покрай северния крепостен зид е разкрита стопанска постройка с големи количества горели зърнени храни.

Виж и тук:

Крепост Камъка – Оряхово

Може с голямо огорчение да отбележим, че отношението към този “символ” на град Оряхово видимо е безразлично – няма разгръщане на потенциала на този паметник на културата, няма исторически разказ, няма указателни и информационни табла, няма никакъв израз на внимание, пък дори като към най-обикновен туристически обект.


От Оряхово, отново по Крайдунавския път, се отправяме към село Гиген, където се намира прочутият римски и ранновизантийски Град Улпия Ескус.

 

December 11, 2018 · dobrina · Comments Closed
Tags: , , , , ,  · Posted in: Други, Публикации на български, Текстове на български, Фотографии