ЛЕТНИ ЕКСПРЕСИИ – КУЛТУРНИ МАРШРУТИ 2017 – 3

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

15 август

Закуска в х-л “Спа-хотел Борино” в с. Борино – понички с пудра захар и билков чай – топли топли, току що направени.  След закуската потегляме за Триградско ждрело на Триградска река.

   

•Триградско ждрело на Триградска река е изключително живописен пролом на Триградска река (ляв приток на Чаирдере, дясна съставяща на  Въча) в Западните Родопи, община Девин, Смолянска област Ждрелото е с дължина около 7 km, като същинското ждрело е около 2 – 3 km. Всечено е до 300 – 350 m всред силно окарстени протерозойски мрамори. Има тясно (от 100 до 300 m) скалисто легло и стръмни до отвесни склонове. Западната му стена се издига на височина до 180 m, а източната достига до 300 – 350 m. Триградското ждрело е трето по дължина е в България, след Буйновското и Трънското ждрело. Започва на около 1,5 km северно от село Триград на около 1180 m н. в., където Триградска река влиза в пещерата Дяволското гърло и 530 m след това излиза като голям карстов извор. Същинското ждрело свършва при устието на Триградска река в Чаирдере на около 1020 m н. в., а целият пролом продължава още 4 – 5 km и завършва при устието на Мугленска река вливаща се отдясно в Чаирдере на около 876 m н.в./ по Уикипедия/. Величествени природни пейзажи, творени с хилядолетия. Пътуваме към пещерата Дяволско гърло.

———————————————————————————————————————————————————————

  • Пещерата „Дяволското гърло“ е пропастна пещера, формирана в следствие пропадането на земните пластове. Пещерата е разположена на 1,5 километра северно от село Триград в Триградското ждрело в Родопите. Основната й част е заета от голяма зала, в която се намира най-високият подземен водопад на Балканския полуостров. Името на пещерата идва от формата на входа, наподобяваща дяволска глава.  Пещерата е електрифицирана, а стълбите, изкачващи се край бучащите води на подземния водопад, са обезопасени с бетонeн парапет. Температурата в пещерата е около +8°C.

 

 

 

 

 

 

 

   

Пещерата се е получила от река, падаща под земята от 42 м височина, образувайки огромна зала, наречена „Бучащата зала“. Дължината и е 110 метра, ширината – 40 метра, а височината и достига до 35 метра. Това е най-голямата зала в българските пещери след входната зала на Деветашката пещера – в нея може да се побере катедралата “Св. Александър Невски”. От входа е направена изкуствена галерия с дължина 150 метра, през която се достига до основата на водното течение. Оттук 301 стъпала нагоре извеждат покрай подземния водопад до повърхността. На близо 400 м от входа на Дяволското гърло водите на подземно течащата река се губят в сифон-галерия. В участъка преди сифона, пещерата има над 10 езера и прагове. Дължината на сифона е повече от 150 м, които не са преминати. При гмуркане на това място  през 1970г. са загинали двама млади леководолази,които се гмуркат за да проучат сифона и къде излиза подземната река, след което не са правени повторни опити за проучване. След сифона, по 60-метрова галерия подземната река напуска пещерата и излиза отново на повърхността през друга пещера, която местните наричат “Гъза на дявола”.

В Дяволското гърло зимува голяма колония на пещерен дългокрил прилеп.
Дяволското гърло дава начало на различни легенди от времето на траките. Една от тях говори, че именно тук Орфей се спуска в подземното царство на Хадес, за да спаси любимата си Евредика. Ето какво разказва легендата:

“Когато младата и хубава Евридика – жената на Орфей умряла след ухапване от змия, Орфей, решен да си я върне отишъл в подземното царство на Хадес. Легендите говорят, че това място е именно Дяволското гърло. Впечатлен от невероятните мелодии, които Орфей сътворявал със своята арфа, Хадес най-накрая се съгласил да върне жена му в света на живите. Условието било Орфей, изкачвайки се към горния свят да не обръща глава назад. Малко преди да достигнат земята, Орфей се обърнал назад  за да се увери, че Евридика го следва… и точно тогава тя потънала в дън земя. След повторната загуба на обичаната си съпруга, Орфей бил съкрушен. Плакал, плакал и от сълзите му бликнал извор, който и до днес може да бъде видян в пещерата и екскурзоводите със сигурност ще ви покажат. Прочети повече: https://time2travel.bg/%d0%b4%d1%8f%d0%b2%d0%be%d0%bb%d1%81%d0%ba%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%b3%d1%8a%d1%80%d0%bb%d0%be/#ixzz4vqnuX5lG


Излизаме замаяни  от  истерията на пещерата Дяволско гърло, разглеждаме красивите пейзажи при изхода, отправяме се към паркинга, разположен при входа в пещерата и отново на път –  към  Буйновското ждрело;

• Буйновско ждрело което се нарича още Ягодинско ждрело. Това  е пролом на Буйновска река (лява съставяща на реката Въча) в Западните Родопи, Община Борово, Област Смолян. Проломът е с дължина около 16 km, а средната му надморска височина е 1090 m. Започва северно от село Буйново, на 1307 m н.в., насочва се на север и след 16 km завършва при язовир Тешел, на 876 m н. в. Целият пролом е всечен в протерозойски мрамори. Това е един впечатляващ с красотата си природен кът , който привлича много туристи. Първите 7-8 km проломът е по-широк, а след Ягодинската пещера и особено след разклона за село Ягодина става много тесен. Тук реката прорязва протерозойските мрамори, а отвесните скали са в непосредствена близост една до друга. Мястото, където скалите почти се допират е наречено от местното население „Вълчия скок“. Жителите на  село Ягодина разказват, че на това място зимно време прескачат изгладнелите вълчи глутници, за да нападнат кошарите им. Буйновското ждрело е известно и с голямото разнообразие на растителни и животински видове, голяма част от които са защитени. Ждрелото е обявено за природна забележителност през 1971 г.

 

На около 4 km нагоре от ждрело, на десния бряг на реката се намира Ягодинската пещера, известна с красивите си пещерни форми, а малко по-нагоре, също над десния бряг е пещерата Имамова дупка.

Нашата цел е “Ягодинската пещера.”  Географски тя отстои на 20 км южно от град Девин и на 3 км югозападно от село Ягодина. Разположена е на десния бряг на Буйновска река. Пред пещерата има паркинг и ресторант. Ягодинската пещера е дълга 10 км и е разположена на три етажа, от които само третият (най-нисък) е облагороден и електрифициран. За туристите в него е изградена 1100-метрова пътека. Входът и изходът към този етаж са изкуствено прокопани тунели с дължина съответно 150 и 80 м.

 

 

Пещерата е уникална със своите безброй сталактити, сталагмити, сталактони, „завеси“, „леопардови кожи“ (различно оцветени скални слоеве), пещерни перли. Тя има постоянна температура от 6°C и влажност 92%.

Някои от вътрешните ѝ оформления напомнят за Дядо Коледа, Снежанка и седемте джуджета,Богородица и Младенеца, Пижо и Пенда, форми на животни и фантастични фигури.

Тук на 31 декември срещу 1 януаре, край елха, която остава свежа няколко години,спелеолози честват Нова година. В същата зала са се състояли 200 сватби.

Поради огромната обща дължина на подземните галерии в Ягодинската пещера, тя е сред важните места за опазването на популациите от прилепи в региона. През различните сезони в пещерата са  регистрирани общо 11 вида. Шест от срещащите се в района на Ягодинската пещера видове са сред приоритетните за опазване за цяла Европа – големият и малкият подковоноси, както и четири вида нощник: големият, остроухият, дългоухият и трицветният. През летните месеци най-значим за прилепите е естественият вход на пещерата. В периода 15 август до 30 септември пещерата се явява важно място за есенно струпване. По това време около входа, всяка вечер се струпват множество мъжки и женски екземпляри от около 9-10 вида прилепи. В пещерата зимуват основно големия и малкия подковонос, рядко и други видове.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

——————————————————————————————————————————————————————–

На излизане попитахме –  къде всъщност е обитаваната част от Ягодинската пещера. Водачът ни каза, че  естественият вход на пещерата е на 500 метра от този вход.

Запътихме се към  естествения вход на пещерата, нагоре по течението на реката. Той води към първия ѝ етаж, където е открито древно жилище, обитавано около IV-то хилядолетие пр. Хр. Находките говорят, че то е било дом на умели майстори-грънчари. Глината е добивана от вътрешността на пещерата и от коритото на Буйновска река. Съдовете са били изпичани в глинени пещи. Обитателите са принудени да напуснат своя дом след срутване, причинено от земетресение.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Чуй и виж още тук: https://www.youtube.com/watch?v=d-mRUhqH5lc и

След като разгледахме и тази част от Ягодинската пещера, се отправихме на обяд в много приятния ресторант край реката.


След обяда потеглихме за с. Долен

Архитектурен резерват – село Долен – 

Село Долен е разположено в западната част на Родопите, на около 26 км от град Гоце Делчев и на 128 км от областния град Благоевград. Селото е високопланинско и се намира на 1020 м надморска височина. Създадено е през ХVІ в. от българи, търсещи спасение от насилственото помохамеданчване. По време на Възраждането (XVIII-XIX век) то е процъфтявало, а местните хора се занимавали с отглеждането на тютюн и добитък, със златарство и кираджийство (превоз на товари). Заради запазените си къщи от периода на Възраждането, през 1977 г. с брой № 73 на Държавен вестник, селото е обявено за исторически и архитектурен резерват. Резерватът обхваща 70 сгради паметници на културата. Характерни за къщите в Долен са издадената част от горния етаж и украсата с дърворезба по таваните в някои от къщите. Сред забележителностите в селото е и църквата „Св. Никола”, построена през 1834 г. заедно с килийно училище, която впечатлява с иконостаса и иконите си. Тесните калдъръмени улички са изключително атрактивни и пазят вида си отпреди два века. Други интересни забележителности са кръстовището „Кавалите”, Николовската чешма и чаршийската улица.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В селото има сравнително нова атракция, която привлича  ежегодно българи и чужденци – т.нар.”Амфитеатър” :  Амфитеатралното пространство и арт базата към него е място за развитие на всички видове изкуства, традиции, занаяти, лекции и обучения.  “Амфитеатърът и галерия ZEYRA  се намират в красивия архитектурен резерват на село Долен, община Сатовча.  Пространствата  обединяват като дейност  традициите, културното наследство и всички видове и жанрове съвременни изкуства. Сцената и галерията предоставят уникална възможност за реализирането на различни събития – фестивали, концерти, пленери, работилници, семинари, лекции, лагери, кино прожекции, презентации, тийм билдинг и др. rezbari.net е нашата арт работилница по дърворезба, строителство с естествени материали и изработване на мебели от дърво.Екипът ни разполага с възможности и специалисти за одекоряване, сценография, интересно заснемане на събития и др. Свържете се с нас, ако имате идеи и желание да осъществите ваше събитие или мечта.” – https://www.facebook.com/pg/amphitheaterDolen1/about/?ref=page_internal

http://www.amphitheatre-dolen.com/about-us.html

 

 

 

 

 

 

 

———————————————————————————————————————————————————————-

15 август е един от най-големите християнски празници – Голяма Богородица – Успение Богородично. Посетихме царквата “Свети Никола”, където жени приготвяха курбан, посрещнаха ни любезни и ни въведоха в храма.

•Църквата “Свети Никола”  е построена през 1837г. Църквата е трикорабна, имала е и женско отделение. Това е най-старият православен храм в Пиринския край, съградена е от местни  майстори.  Никъде в България няма черква, чийто таван да е покрит с дъски, а стенописите да са изрисувани върху тях. Друга особена характеристика е каменният релеф на двуглав орел – символ на Птриаршията, както и на руската православна църква.  Тук Двуглавият орел на църквата “Свети Никола”, според легендите, има следната символика. “Когато  било  потурчването, местните  се молели за помощ и долетяло двуглаво пиле, което предсказало, че тя ще дойде от Русия. След време така и станало – Русия освободила България”.

 

 

 

 

 

 

 

Напущаме с.Долен и потегляме към гр.Гоце Делчев. Там ще нощуваме.

——————————————————————————————————————————————————–

• Гр. Гоце Делчев

Настанихме се в хотел „Неврокоп“ – хотелът е кръстен на старото име на града, просъществувало до 1951г. Град Неврокоп е наследник на древния град Никополис ад Нестум, който е основан през 2 в. от н.е. от римския император Траян и развалините му се намират на 7 km източно от Неврокоп – името Неврокоп е турската форма на гръцкото Никополис. Край съвременния град Неврокоп са открити останки на крепост и селище, датиращи от  Х век, които се смятат за непосредствени предци на съвременния град.

След като се устроихме в хотела, предприехме една вечерна разходка по пешеходната зона и Градския парк , разположен в централната част на град Гоце Делчев. Паркът разделя старата от новата част на града. Обособен е в две части – едната е решена в класически стил от тридесетте години, а другата – в пейзажен стил от средата на XX-ти в. В парка са изградени изкуствено езеро, фонтан и беседка за отдих на разхождащите са в него. За децата са предвидени специално обособено и оборудвано място за фитнес на открито, както и площадка за игра. На територията на парка могат има още ресторант, чешма и обществена тоалетна.
За велосипедистите е обособена вело алея на територията на парка. В градския парк могат има интересни декоративни дървесни видове като японска магнолия, японска вишна, червен конски кестен, атласки и хималайски кедър.

Вечеряхме в Ресторант “Олив” на ул. “Царица Йоана” ,  в началото на пешеходната зона на  града.


16 август

Закуска в х-л „Неврокоп“ и напущане на хотела. Отправяме се към комплекса “Ува Нестум” на нашия приятел и колега, починалият преди по-малко от 3 месеца архитект Лило Попов.

Uva Nestum Wine & SPA  –  Комплекс „Ува Нестум“ на арх. Лило Попов 

http://www.uvanestum.com/ – Това е сайтът на комплекса, където може да се намери пълна информация за богатата палитра от всевъзможни форми на почивка, развлечения, провеждане на празници и събития, лечение и спорт, творчески мероприятия, културен туризъм и винарии, кулинарни  и други фестивали, и прочее и прочее удоволствия. Тук сме направили една “представителна” извадка от фотографии на хотела, стопанството, винарната, спортните площадки, детските кътове, спа-терапията  и вино-терапията, ресторантите, басейните, парка  и други елементи от този прекрасен комплекс.

 

 

 

 

 

 

 

 


Стопанството и винарната

 

 

 

 

 

 

 


СПОРТНИ ПЛОЩАДКИ
 


БАСЕЙНИ НА ОТКРИТО


РЕСТОРАНТИ

  

 

—————————————————————————————————————————————————————-

ИНТЕРИОРИ

————————————————————————————————————————————————————-

А тук може да разгледате на живо комплекса и да почувствате настроението на това пълно с живот място!

 

————————————————————————————————————————————————————–

В гръцката митология образът на лебеда се асоциира с бога на изкуствата и пророчествата  Аполон.  Лебедът – птицата на Аполон има пророческа дарба – знаейки, че скоро ще умре, издава удивително красиви звуци – лебедова песен. Метафоричният израз има и дълбоки корени в народните поверия за това, че лебедът пее един единствен път в живота си – преди смъртта. Това е свята птица, символизира благородство и чистота. Вероятно оттук идва и изразът „Лебедова песен“, за да обозначи последната, предсмъртна, най-красива творба на артиста. 

“Ува Нестум” бе лебедовата песен на приятеля и колегата арх. Лило Попов!

Гордеем се с теб, Лило! Прекрасна творба!


  • Никополис ад Нестум (на латински: Nicopolis ad Nestum) е римски град, чиито археологически останки се намират в землището на село  Гърмен, на 7 километра източно от гр.Гоце Делчев. Античният град е основан през 106г на мястото на тракийското селище Александрополис от римския император Траян, в чест на победата му над даките. В превод от латински името му означава „Град на победата, разположен при Нестос (р.Места)“.

Градът е разположен на важен път, свързващ Егейския бряг с главния военен и търговски път Виа Егнация, през Родопите, Тракийската низина и Филипополис (днешен Пловдив). Това благоприятства  икономическото му, политическо и културно развитие, особено в периода на неговия разцвет през периода 2-6 век. Никополис ад Нестум е споменат в съчинението на античния географ Клавдий Птолемей. В града са сечени монети от времето на император Комод (180-192 г.) до управлението на император Каракала (211-217). Градът е епископски център в периода 4-11 век. В края на 6 век (577 г.) е разрушен от славяни и авари. Възстановен е при управлението на Юстениан. През 9-10 век градът отново се възражда под името Никопол и просъществува чак до 13 век, когато загива при походите на кръстоносците. През Късното Средновековие тук има българско селище, а в югоизточната част на укрепения град – турски чифлик. През османското владичество градското селище се измества на няколко километра на запад като името му се запазва във формата Неврокоп (днешен Гоце Делчев).

 

 

 

 

 

 

 

Никополис ад Нестум е един от малкото запазени антични градове в България и единствен в Родопите от периода на римското владичество на Балканите. Обявен е за археологически и архитектурен паметник от античността и средновековието.

Археологически разкопки в района на античното селище се провеждат от 1980 г. Най-ранните находки, открити тук, са от времето на неолита. Проучената територия заема около 13 хектара. Разкрити при разкопките са около 280 m крепостни стени, основи от обществени и култови сгради, надгробни могили. Открити са фрагменти от оброчен релеф на Тракийски конник, статуетка на Хермес, старохристиянска надгробна плоча, над 95 златни и около 22 други монети както и стъклени, бронзови и керамични съдове, златен пръстен. В близост до укрепеното селище са открити и две раннохристиянски базилики от IV век.  Открити са и тракийски могилни некрополи от I век пр. н. е. Градът е организиран по подобие на малоазиатските градове с аграрен характер.  В югоизточния ъгъл е разкрито богато жилище с вътрешен двор и мраморна колонада с портик. В непосредствена близост до южната крепостна стена е разкрита и баня. Разкрити са сектори от западната крепостна стена с U-образна кула и от източната крепостна стена с правоъгълна кула. От епохата на Средновековието са разкрити пещи за керамика, вкопани ями с фрагменти от битова керамика, метални предмети и монети.

Крепостна стена Част от първоначалната територия на града е заградена със стена с дебелина 2,40 – 2,60 m. Крепостните стени са частично запазени като на места достигат до 5 – 6 m височина.  От разкритите крепостни стени изцяло е проучена южната, която е била изградена с 4 кръгли кули. Южната порта е отворена в 40 метрова екседра, защитена с квадратни кули. Градско жилище- е разположено в югоизточния ъгъл на укрепения град до югоизточната ъглова кула. Изградено е преди да бъде съградена крепостната стена. Жилищните помещения са разположени около вътрешен двор с мраморна колонада (перистил) с покрит портик. Най-голямото помещение е кухнята. При първоначалния план в центъра на двора е имало басейн (имплувий), който на по-късен етап е превърнат във вътрешен двор, настлан с калдаръм.

Късноантична баня – Архитектурният план на банята я определя като провинциална публична баня от блоков тип с хипокаустно отопление. Построена е около 20-те години на 4 век, като отново изграждането ѝ е предхождало това на крепостната стена. В края на 4 или началото на 5 век сградата е опожарена. Вероятно е унищожена при готски набези. В края на 5 век отново е възстановена. Свидетелство за това е златна монета на императорЗенон открита при разкопките. Вероятно е била функционираща до края на третата четвърт на 6 век и окончателно е била срината при земетресение.

October 18, 2017 · dobrina · Comments Closed
Posted in: Други

ЛЕТНИ ЕКСПРЕСИИ – КУЛТУРНИ МАРШРУТИ 2017 – 2

На 11 август по обяд пристигнахме в гр. Самоков

Обядвахме в центъра на града, в ресторант от павилионен тип, който разполага с голяма площадка, с множество съоръжения за деца от различни възрасти. След обяда потърсихме туристическия информационен център, където изключително любезна домакиня ни ориентира за най-важните туристически обекти в града и ни даде различни полезни брошури и листовки.

Най-напред се отправихме към Регионалния исторически музей – РИМ- Самоков.

  • •Историческият музей е разположен в сграда, построена през 1938 година по проект на известния архитект Йордан Йорданов. Музеят разполагас повече от 30 000 експоната, обособени в няколко сбирки: етнографска,археологическа, художествена, фотографска и документална. Чрез текстил, носии, накити и занаяти е показан бита и поминъка на българите в миналото. В археологическата сбирка има главно тракийски и късно антични находки – тук се намира най-богатата сбирка на култова керамика. Предметите са от множество ямни светилища, намерени на брега на язовир Искър и датират от Iв. пр. н. е. Художествената сбирка съдържа икони, щампи, ръкописи, документи и множество картини – застъпени са почти всички майстори на Самоковската художествена школа.

В парка, освен сградата на историческия музей е разположена и една много интересна от архитектурна гледна точка сграда – тази на Читалището – паметник.

•Читалище – паметник за прослава и помен на загиналите по бойните полета в Балканската, Междусъюзническата и Европейската войни, в стил Ар Деко.

Решение за изграждането му е взето през 1919 година. Сградата е трябвало да бъде освен читалище и паметник, за прослава и помен на загиналите по бойните полета в Балканската, Междусъюзническата и Европейската войни. Читалището е проектирано от арх. Коста Николов като театрална сграда с паметни плочи. Строителството започва през 1919г. Паметните плочи на падналите воини са изпълнени от архитектите Никола Ножаров и Ликурго Андреани. Барелефите са посветени на важни сражения с участието на частите от самоковския гарнизон и са дело на известните български скулптори Иван Лазаров (Калиманица-1913г. и Криволак-1915г.), Николай Димитров (Булаир-1913г.) и Александър Андреев (Кота 1050-1917г.). Читалището е осветено на 23 декември 1923г.

Освен с паметните плочи, отвън сградата на читалището е украсена със скулптури на средновековни войни и орли. Именно надписът с посвещението: “На падналите герои от признателното потомство 1912-1913г., 1915-1918г.” сочи сградата като първия по  рода си войнишки паметник – сграда. Върху 40 мраморни плочи са изписани имената на 1019 души от града и околните селища, загинали във войните.

——————————————————————————————————————————————————————-

 

•Байракли джамия или Йокуша джамия е мюсюлмански храм, паметник на културата с национално значение. Тя е строена в средата на 19 век. Има голямо молитвено помещение с размери 14 на 14,8 метра. Четири свободни колони в центъра държат паянтов барабан, увенчан с дървен купол. Пред-молитвеното помещение е паянтово аркадно преддверие с втори етаж за затвореното женското отделение. Минарето е със спираловидна тухлена украса. Джамията отвън и отвътре е богато изписана с орнаменти. Храмът е реставриран от 1960 до 1966 година под ръководството на архитект Никола Мушанов и на художника Георги Белстойнев и оттогава е музей. Впечатление прави куполът, който е бил изграден с голямо умение от греди, от криворасли дървета. При реставрацията дървената конструкция е подменена греда по греда. Стенописите са почистени от наслоените пушеци на маслените лампи на полилеите. Имената на трима майстори – Иван, Ристо и Косто /Иван Иконописец, Христо Йовевич и Коста Вальов/ са открити при реставрацията под стенописите, заедно с плана на църква, подобна на тази в Рилския манастир. Трите имена безусловно говорят, че най-вероятните създатели на джамията са български майстори. А стилните особености на стенната живопис дават основание да бъде сързана с името на един от най-големите самоковски възрожденски художници-декоратори Христо Йовевич.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Молитвената ниша-михраб, е ориентирана към свещените мюсюлмански места Мека и Медина. Тя също е изписана с богата декоративна украса-пейзаж с джамия, който е открит едва при реставрацията.

 


  • Чадър чешма – построена през 60-те години на миналия XX в., т.е. през 1965 г., когато се строи автогарата, но са разрушени чаршиите от Възраждането и по-късно симпатичните търговски улици от буржоазната епоха. Има шест чучура и е изградена от бял мрамор. Поверието на възрастните хора гласи, че който пие от водите й, ще се венчае за онзи, когото най-силно желае….

 

 

 

 

 

 

————————————————————————————————————————————————————-

•Голямата чешма или Чешмата с обицата е построена през 1662 г. по поръчка на емина на султанската кухня Мехмед ефенди. Чешмата е изградена в мавритански стил от каменни блокове. Представлява самостоятелна четириъгълна постройка с чучури, от които е течала вода и от четирите страни. Постройката е с четирискатен покрив, широки стрехи и елегантен шпил. В декорацията ѝ има и 2 загадъчни елемента – каменна къщичка за птици и една „зенгия“, издялана от едно парче камък, затова понякога я наричат Чешмата с обецата. Но легендата разказва, че това е обицата на славния Крали Марко.

И до днес старите хора вярват, че който пие вода от Големата чешма, ще остане завинаги в Самоков.


  • Сарафската къща – историята и името на Сарафската къща са свързани с еврейската фамилия Арие .

Както турците, българите, така и евреите имат свой, намиращ се около голямата и солидна Синагога. Там е и къщата на еврейското богато семейство Арие. Изключително интересна, романтична, приказна е историята на семейство Арие, писана в придължение на 35 години от членовете на фамилията. Наим и Муше описват в „Хроника Арие”случки и събития, на които те са свидетели, или пък те са им предадени от роднини. Съставителите на хрониката заклеват всеки член от семейство Арие, цялата хроника да бъде напълно недостъпна за чужди на рода хора. Така хрониката е единствена и само предназначена за хора от това семейство. Авторите на хрониката я наричат „Biografia por la fimilia Arie”, тоест „Биографията на семейство Арие”. Както и да наречем книгата, тя съдържа 2400 страници.

Арие, родоначалникът е роден във Виена, но се заселил през 1793 г. в Самоков.

През 1844 година започват да наричат семейство Арие „сарафите”, защото това, което най-много обичат да правят е да сменят монети и да дават пари под лихва. Само за няколко десетилетия семейство Арие се превръща в семейство на богати търговци, които поддържат връзки с първите центрове на Османската империя, със страните на цяла Европа и с много източни страни. Арие са собственици на голяма част от маданите в града. През средата на 19 век те стават инициатори за построяване на нова синагога. С всички тези постъпки семейство Арие оставя своите следи в Самоков.

Къщата на Арие, освен художествено и историческо значение, има и културно значение. Къщите строени през първата половина на 19 век говорят не само за благосъстоянието на Самоков по това време, но и за нравите на хората. Поради ценните си архитектурни качества Сарафската къща е обявена за паметник на културата от национално значение. От 1968 година до 1971 година тя е реставрирана. В наши дни къщата се поддържа от фонд „13 века България”. Сарафската къща е достъпна за всеки, който цени и се интересува от нашето архитектурно и историческо наследство. Обзавеждането е събирано за целите на реставрираната къща, паметник на културата.

Запазената Сарафска къща от петте такива в Самоков, е типичен пример за къща именно от този тип. Строителството й продължава 6 години. В него участват много от самоковските майстори. Нейната площ е 380 квадратни метра. Резбованите тавани, стенните долапи, зографисването на къщата са дело на майстори от Самоковската школа. Специално за строежа на къщата е докаран одринския архитект Стефан. Мебелировката е доставена от Виена, за да прилича къщата на малък дворец. Всяко помещение в нея е в самостоятелна директна връзка с двора. Къщата е едноетажна, а етажът е издигнат върху масивни каменни стени. Симетрична е, както при пловдивския тип къщи. Когато влезем виждаме, че централно място заема салонът оформен от кьошк и вътрешна стълба, с разположени от двете й страни малки вътрешни балкони. Около салона има шест големи стаи и още три по-малки. Пъравата стая в дясно е кабинетът. Той е обзаведен с дървени мебели, две бюра с тежка дърворезба. Едното от тях е пряко свързано с фамилията Арие, защото на четрита ъгъла на масата има лъвски глави, а в превод от еврейски на българси арие означава лъв. Това означава, че бюрото носи символика. Също така тук срещаме и автентичен самовар от 19 век. Вторта стая от дясно е женската. Тя е обзаведена в стил рококо и е свързана с битов ритуал за раждането. До нея има имам.Сега нека да обърнем внимание на къошка. В него има миндер. Също така на богато изписания му таван има шпионка, от която се наблюдава, когато има да се сключва някаква сделка. От другата страна на кьошка е мъжката стая, в която най-характерното е купулното огнище, с което са се отоплявали. Виждаме, че има и синия със звездата на Давид. До тази стая е дневната. Мебелите в нея са в стил барок с вградени седефи. Има миндерлък и турски масички за кафе. В нея се намира и стола на влюбените.Всички тавани в къщата са богато резбовани и във всички стаи са различни. Също така в къщата наблудаваме съчетанието от дърворезба и рисувано стъкло. Над вестибюла има прекрасен орнаментен таван, разбит на три пана с централни розетки. Той прилича на слънце. Външната архитектура на сградата отговаря на симетричното й разпределение. Фасадата е спокойно и хармонично решена. Прозорците са обрамчени с профилирани первази, без капаци са, а с великолепни железни решетки. Корнизът на къщата е паянтов, но измазан и богато изписан. Къщата се намира в обширен двор с много зеленина. / по http://e-samokov.blogspot.bg/2009/07/blog-post_15.html /

 

 

 

 

 

 


  • Синагогата – В исторически план Синагогата маркира местоположението на еврейската махала през XIX и първата половина на XX в. Самоковската еврейска общност принадлежи към сефарадските евреи, дошли от Испания.

Според Хроника Арие в края на XVIII в. общността наброявала около 25 семейства: Куюмджийски, Меламед, Коен, Шемтов, Авдала, Алкалай и др. В средата на XIX в. срещаме и фамилиите Мордехай, Шеломо, Менахем, Бецалел, Леви. През 1840 г. синовете на Авраам Арие се погрижили да вземат ферман за построяване на синагога. Те разширили на свои разноски съществуващата молитвена стая, която била близо до чаршията.

През 1855 г. на публично събрание евреите решили да построят нова синагога, като създали фонд, който през 1858 г. бил достатъчен да се започне строежът.

Синагогата в Самоков е издигната по плановете на Бет Амикдаша, храма в Ерусалим. Състои се от молитвен салон и пристройка на два етажа. Железните розети за прозорците били изработени в Пловдив. Молитвената зала била украсена с богат дърворезбен таван с орнаментални фризове. Овалните стенописни пана с букети и пейзажът в олтарната ниша свидетелствали за общия художествен вкус сред жителите на Самоков през XIX в. В дърворезбената украса е вплетена и тук Давидовата звезда като в купола на джамията. Отвън синагогата също била изписана.

Над вратата й има мраморна плоча с посветителен надпис с имената на дарителите – Йеуда, Гавриел и Авраам Арие и семейство Коен. Тогава еврейското население в града брояло вече 130 семейства.

Еврейската общност в Самоков напуска окончателно Самоков през 50-те години на XX в., когато се изселва в новосъздадената еврейска държава Израел.

Започналата през 60-те години на XX в. реставрация на този забележителен паметник на културата в Самоков още не била приключила, когато възникнал пожар, последвала повторна реставрация, ала днес след набези на крадци тя се намира в критично състояние. Община Самоков е предоставила собствеността на организацията на евреите в България „Шалом”. А Синагогата е паметник на културата от национално значение.

 

 

 

 

 

 

—————————————————————————————————————————————————————–

В късния следобед на 11 август потегляме за Велинград, където пристигаме привечер. Настаняваме се в къща за гости – „Стелия“

Гр. Велинград  е един от най-популярните СПА и балнеологични курорти в страната. Градът се слави с лековитата си минерална вода и благоприятния климат, които повлияват добре при редица заболявания. Тук има много хотели, някои от които луксозни. Повечето от тях разполагат със СПА центрове, където се предлагат разнообразни процедури. Велинград е чудесно място за почивка както през лятото, така и през зимата. Природата около града е създала чудесни условия за екотуризъм и почивка.

  • „Клептуза” е гордостта на Велинград. Естественият карстов извор се намира в квартал „Чепино”. Клептуза е най-големият карстов извор в България. Името вероятно идва от гръцката дума клептос– укривам, крада и дава представа за голямото количество вода скрито в недрата под извора.

До 1932 г. в района на днешният облагороден парк водите на извора са се вливали в минаващата наблизо Чепинската река. На мястото на двете езера е имало мочурлива поляна, а под нея – коритото на реката. Според местни краеведи идеята за създаването на изкуствено езеро, което да събере водите на карстовия извор, принадлежи на големия български скулптор Андрей Николов. В началото на 20 век всяко лято той летувал в курортното село, днешния квартал Чепино. Талантливият творец оценил красотата на местността и възможностите за създаване на атрактивен туристически обект с водна площ, който да се превърне в място за развлечение и почивка. Идеята му, първоначално отхвърлена като утопична, постепенно се възприема от местната управа и арендаторите на заведението край извора.

През 1937 г езерата са изградени с доброволен труд на местните жители и с материали, отпуснати от общината. Посадени са дървета, оформени са алеи, стълби, площадки за наблюдение. През 1966 г. районът около карстовия извор Клептуза с площ 412 хектара е обявен за защитена природна местност. В защитената местност виреят 285 вида растения, от които 260 лечебни. Основен дървесен вид е черният бор. В местността има над 50 дървесни, храстови и многогодишни видове – редки, застрашени, балкански ендемити . Фауната включва сърни, елени, диви свине, зайци, кълвачи, сойки, гълъби, гривек.

На територията на защитената местност Клептуза освен езерото се намират и параклис „Св. Илия“ в местността Маркови скали, тракийско култово светилище. Любопитен факт е, че на територията на Клептуза се пресичат 24 паралел и 42 меридиан.

Идвайки на Клептуза ни грабва фееричната нощна гледка, която се открива пред нас. Посреща ни красива градинка, прекосяваме я, докато стигнем до един дървен мост, който внася някаква архаичност във възприятието на мястото. Продължаваме по мостчето, под което ромоли вода и стигаме до едно от изкуствените езера, в което се отразяват светлините на заведенията околовръст, а в езерото – множество  водни колела. Ние от компанията се възползвахме и от двете удобства – вечеря край езерото и разходка с водно колело. Освен колела, в езерото плуваха и лебеди или бели патици?

●Вечерна разходка до езерото Клептуза; разходка с водно колело, вечеря. 

 

 

 

 

 

 

Захладня и острият ветрец ни прибра в хотела.


12 август.

Закуска в х-л “Велинград” – я какъв дизайн!

 

 

 

 

 

 

 

След закуската потегляме за гр. Батак

 —————————————————————————————————————————————————————-

•Църквата „Св. Неделя“ е най-старата църква в града, както и една от най-старите в областта. Построена е през 1813 г. на мястото на Тодор Балинов (кмет на селото по това време), дарено от него специално за построяването й. Построена за 75 дни с труда на батачани. Храмът представлява кръстовидна куполна постройка, изградена изцяло от камък, с дъбови врати и обградена с високи каменни стени. В храма църковните служби се изпълнявали на черковнославянски език, докато навсякъде другите в черквите било позволено да се служи само на гръцки език. След клането от 1876 г. църквата е превърната в музей – костница, функция която изпълнява и до ден днешен.

На 3 април 2011 г. със специално решение Светия Синод на БПЦ обявява за Свети новомъченици българите, загинали в баташкото клане. Църквата е паметник на културата от национално значение.

———————————————————————————————————————————————————–

•Църквата “Успение на Пресвета Богородица”, или новата църква, е построена през 1912 , по проект на чешкия архитект Йосиф Шнитер, същият, който е автор на първия план на гр. Пловдив, след Освобождението.

——————————————————————————————————————————————————————-

Напущаме Батак и се отправяме  към пещера „Снежанка“

   

Тук разказвам от чуждо име – не се чувствах добре, така че се не видях лично това чудо на природата.

•Пещера Снежанка се намира в Западни Родопи, на 5 км. от гр. Пещера. Тя е сравнително малка, дължината й е само 145 м, но в нея могат да се видят много красиви ледникови форми. Образувана е преди 3,5 млн. г. от Новомахленската река.
Името й произхожда от сталагмит, намиращ се във “Вълшебната зала”, който наподобява на бяло женско тяло – „Снежанка”. В последната зала, има някои „завеси”,  които звучат при лек удар. Все пак “озвучаването” е желателно да се прави от водача, за да се избегне счупване. Освен това, той най-добре знае кои от тях звучат най-хубаво.
Пещерата е открита през 1961, като при последващите проучвания в “Голямата зала” и в залата, наречена “Жилището” са намерени кости и глинести съдове, изработени от човешка ръка, без да се ползва грънчарско колело. Те са останали запазени от времето на древните траки.

 

 

 

 

 

 

——————————————————————————————————————————————————

След разглеждането на  пещерата, потегляме за гр.Пещера

  • Гр. Пещера

Спираме на паркинг пред  „Хотелски комплекс Хийт“. Обядваме в ресторанта на хотела.

В самия хотел ни чака изненада.

  • Музей с автомобилите на социализма. Музеят се намира в комплекс “Хийт” в центъра на града.“ – това е написано на крещящи с червената си петолъчка рекламни листовки.

„Музеят с  автомобилите на социализма в град Пещера отваря врати на 9 септември 2016г. и работи за посетители всеки ден от 10 до 18 часа. Заповядайте и се насладете на богата колекция от автомобили и предмети от времето на нашето детство, запазени в изключително добър вид. Най-новия музей в родопския град в момента разполага с експозиция от 23 емблематични за соца возила, като перлата е култовата “Чайка”, която въпреки че е на повече от 40 години е оборудвана с климатик и ел. стъкла.
Освен автомобилите, всеки посетител ще може да усети цялостно духът на периода до 1989г. В музея са показани старите телевизори, радиа, предмети от бита и табели със социалистически лозунги. Идеята е на двама братя – Динко и Евелин Кушеви, предприемачи от Пещера, които преди 5 години започват да издирват и събират автомобили и вещи от социализма.

 

 

 

 

 

 

 


След разглеждане на любопитния музей, посветен не толкова на автомобилите, колкото на цяла една епоха – тази на социализма, се отправихме към крепостта „Перистера“, разположена на север до гp. Пещера.

  • Крепостта „Перистера“ има три пояса крепостни стени и шест отбранителни кули, разположени на най-вътрешната крепостна стена; археолозите я датират към  4 век сл.Хр., тя е съществувала поне до 7 век включително. Според археолозите, на същото място вероятно е съществувало древно тракийско светилище. Хълмът, на който е разположена крепостта, е известен като „Света Петка“, а името Перистера („гълъб“, „гълъбово място“) в изследването на Ив.Попов „Страници из миналото на Пещера“. За произхода на името на крепостта е съхранена следната легенда: „Когато през 313 година във Византийската империя било въведено християнството, местните обитатели трябвало да изберат на кой от хълмовете в околността да изградят своята църква. Така от хълма Света Петка литнало ято гълъби.“ Във връзка с това, трябва да се спомене, че гълъбът е знакът на Христос. Много е вероятно другото име на крепостта (Св. Петка) и името на хълма да е дошло от запазеното в народната памет име на църква „Света Петка“, чиито развалини стояли на възвишението от незапомнени времена.

За останките от крепостта пръв съобщава Стефан Захариев в книгата си „Географско – историко – статистическо описание на Татар-пазарджишката каза“, издадена във Виена през 1870 г. По-късно тя се споменава и в пътеписите на К. Иречек (1883 г.).

Първите археологически проучвания на хълма са проведени през 1954 г., а през 1958 и 1972 г., под ръководството на Цветана Гиздова, са направени частични разкопки, предимно сондажи, вследствие на които паметникът е обявен за римски кастел. Резултатите не са публикувани. Редовни – системни археологически разкопки на крепостта са извършени през 2007 г., 2010 г. и 2011 г.. Ръководител на обекта е археологът доц. д-р Бони Петрунова. Разкритията при археологическото проучване се оказват доста добри и ценни, дори учудващи и е взето решение, вече обявеният Паметник на културата, да се възстанови по проект – “Консервация, реставрация и експониране на антична и средновековна крепост „Перистера“, разположена на хълма Света Петка, гр. Пещера”. Проектът е реализиран до началото 2014 г. от община Пещера, като е осъществен с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Регионално развитие“ – 2007-2013 г.

Проектът за „Перистера“ включва частична реставрация на цитаделата и крепостните стени, които са „запечатани“, за да се запазят от климатичните промени. Южната кула е превърната в триетажен музей, а музеят на открито е разположен от северната страна. Посетителите могат да запалят свещ в двете църкви – „Св. Петка“ и „Св. Четиридесет мъченици“, съществували още в Средновековието, а и по-рано.

Крепостта „Перистера“ заема целия хълм „Св. Петка“ и има ясно обособени цитадела, вътрешен град и подградие, разположени на площ от около 15 дка. За сега са изяснени и частично реставрирани крепостните стени на цитаделата и на вътрешния град. Вероятно подградието е частично застъпено от съвременните улици и сгради на Пещера, включително и от пътя Пазарджик – Пещера, където е имало порта с арка, непосредствено източно под крепостта. Укрепената площ на крепостта е с форма на елипса, с ориентация по дългата ос СИ–ЮЗ, дължина 94 м и широчина на крепостта 37 м. Денивелация от ЮЗ на СИ е 5 м, а най-висока точка на крепостта е на 494.6 м. Крепостните стени, които са с дължина 253 м, ограждат пространство от 2895 m². Те са градени от големи ломени камъни споени с хоросан, а дебелината им достига до 3 м, което дава основание да се предположи, че стената е била висока поне 14 м. Преди реставрацията крепостните стени са били запазени на височина до 2.60 м. По дължината на крепостната стена има шест кули: три правоъгълни, една триъгълна и две църкво-образни. Последните са изключително интересни. Това са кулите, които охраняват североизточния и югоизточния ъгли на цитаделата.

Интересна е северната порта на цитаделата, която е претърпяла поне две преустройства. Първоначално входът е бил на линията на куртината (крепостната стена), непосредствено до северозападния ъгъл. Вероятно е имало над-вратна кула с правоъгълна форма, издадена към юг. По-късно, може би в началото на VІ век, е изградена мощна правоъгълна кула, с дължина запад – изток 11,30 м. На източна крепостна стена, северно от фасадата на югоизточната кула-църква, е оформен друг вход на крепостта.

Северно от южната крепостна стена се очерта плана на югозападната част на укреплението. Между помещенията има улица с ширина около 1.5 – 2 м, която е успоредна на южната крепостна стена. Други улички я пресичат и вървят в посока С–Ю. Регистрирали са общо 27 верижни помещения, разположени по дългите страни на цитаделата.

Съвременната архитектурна реконструкция на укрепителната система на цитаделата на „Перистера“ изцяло се основава на резултатите от археологическо проучване, като се придържа към автентичния вид на късно античното съоръжение.

http://bulgariancastles.com/bg/node/1642

 

 

 

 

 

 

 

Общото ни впечатление  от реставрацията на крепостта е доста добро. Особено ни допаднаха дървените беседки, разположени от ляво покрай стълбите, изкачващи денивелацията към крепостта. В тях човек или групата могат да си починат, да изслушат беседа, да си поговорят в приятна обстановка. Озеленяването е прекрасно, подбрани растителни видове – цъфтящи храсти и цветя, чудесно подхождащи на каменната пътека и стълбища. Удачно е хрумването с музей в кулите, с площадката за наблюдение на покрива, с разкритие на прекрасни гледки към града и планините околовръст.

Обаче, реквизитът в музея е доста овехтял; никой не следи за поведението на посетителите, самите служители остават долу при входа в подножието на крепостта, няма дори кого да попиташ за нещо. Немарливото отношение си личи дори в беседките които ни харесаха – неподдържани, счупени летвички, мръсен под….


След  крепостта потеглихме в посока Девин.

•Скален феномен „Слона“ е разположен на около 4км югоизточно от град Девин, непосредствено след разклона на пътя Девин-Смолян.

Представлява интересно каменно образование във формата на слон, което се е формирало в продължение на хилядолетия от природните сили – вятър, дъжд, слънце, земетресения и др. При вглеждане в скалата се забелязват извивки и форми напомнящи слонско тяло, глава, крака и хобот. Според учените, появата на странното скално образование е свързано най-вероятно с разрушаването на древна пещера от реката или след земетресение. С интересното скално образувание има свързана легенда, която гласи, че преди време между устата и хобота на слона е имало отвор към пещера, от която е извирал извор с лековита вода и много хора се събирали, за да излекуват болежките си. Други смятат, че водата, която е течала, е оформила този невероятен образ на слон.

 ——————————————————————————————————————————————————————

Наближава нощта и ние търсим подслон. Намираме го в Беденски бани.

  • Нощуване в х-л „Минерален извор Беденски бани“

Комплекс Беденски Бани е разположен в сърцето на Родопа планина, в местността Беденски минерални бани и се намира на 12 км от гр. Девин и 5 км от с. Широка лъка.
В непосредствена близост до хотела се намира лечебният минерален извор Беденски Бани. Хотелът разполага с вътрешен басейн с гореща минерална вода от извор Беденски Бани.

Районът е изключително богат със своите природни и исторически забележителности. Посещението на архитектурния резерват село Широка Лъка, природните феномени – Ягодинска пещера, Харамийска пещера, пещерата Дяволско гърло, Триградското ждрело, Буйновско ждрело, панорамна площадка Орлово око, Чаирските езера, язовир Цанков камък и множество еко-пътеки.

Вечеряме в уютният ресторант – на терасата, нощта е топла и приятна;

13 август

Закуска в х-л Беденски бани – бухтички и чай.

————————————————————————————————————————————————————–

  • Гр. Златоград

 

 

 

 

 

 

Църквата „Успение Богородично“ e строена през 1834г, за много кратък срок. върху развалините на друг християнски храм (разрушен от турците около 1722 г.) Тя е оградена с висок каменен зид и е вкопана в земята, защото както разказват местните “не трябвало де се вижда от турците”. Това е най-ранната църква в Централните Родопи. Сред иконите има прекрасни образци от ранното творчество на Захари Зограф. През 1835г в северозападната част на двора, близо до единствения външен вход към църковния имот, е изградено килийно училище. Днес то е възстановено и посетителите могат да видят как е протичал образователният процес в градеца преди близо 180 години и да се потопят в атмосферата на българското възраждане. В съседното помещение е пресъздадена “свещоливницата” – показва как са се отливали свещи, за които всеки боголюбив християнин е купувал “восък” от дюкяните и саморъчно е приготвял свещите за църковните служби и треби. Църквата е недвижима културна ценност с местно значение и художествена стойност от 1978г.

 

 

 

 

 

 

 

 

•„Етнографски ареален комплекс – Златоград. „В Златоград се намира най-големият в България архитектурен резерват в градски условия. В него има близо сто реставрирани къщи, които не са просто атракция за туристите, но в тях живеят хора….В Стария град ще се върнете столетия назад. Не е голям, но е магически! Има всемъзможни дюкянчета. Можете да си вземете родопски терлички, да ви ушият цървули по ваш размер, да се потопите в света на ювелирите и сарачите, да разкриете тайните на тъкачите. ” Ето какво казва в своя пътеводител Калина Николова: “Десетки празни, стари къщи, които чакаха някой да ги открие и излъска до първоначалния им блясък. Идеята да се възроди, даже направо да се създаде Старият град, е на етнографа от БАН Борис Томангелов – златоградски зет. Реализацията е на инж. Александър Митушев, който осигурява необходимите материални средства и организация. Това е първият в България, и засега единствен, частен етнографски ареален комплекс. Открит е със съдействието и на Златоградската община на 24 май 2001 година.” 
https://time2travel.bg/zlatograd/#ixzz4v62p4Blb /

 


В рамките на етнографският комплекс е и новооткритият през 2017г. Музей на Дельо Войвода, разположен в една от достолепните къщи.

• “Музей на Дельо Войвода и на хайдушкото движение бе открит с тържествена церемония в Златоград. Според проф. Николай Овчаров музеят е уникален, в страната няма подобна експозиция. Откриването на музейната експозиция е първото събитие от честването на 240 години от рождението на Делю Войвода. Община Златоград и Етнографският ареален комплекс обявиха 2017 за годината на Делю, отбелязвайки годишнината на легендарната личност.

Проф. Овчаров посочи като едни от най-ценните експонати в експозицията изложените стари оръжия от времето на Делю Войвода. Археологът разказа, че е впечатлен от показаната пушка бойлия. Това са снайперите на 19-и век, пушки с много дълга цев, които могат да поразяват на около 300 м разстояние, допълни проф. Овчаров.  Сред откроените от него ценни оръжия в сбирката е и италианска пушка, използвана по време на въстанието на Гарибалди, в което е взел участие и българинът Капитан Петко Войвода. В приклада на пушката е вградена италианска лира, по този начин собственикът на оръжието оставил спомен от тези велики за Италия години.

 

 

 

 

 

 

 

Видни имена от борбата на българите за свобода и независимост като войводите Ангел, Вълчан, Индже и Капитан Петко са включени в експозицията, проследяваща хайдушкото движение през 15-19 в. В повечето музеи в страната има нещо за хайдутина, който е бил в даден регион, но в новия музей в Златоград е събрано всичко от Момчил Войвода до Капитан Петко, според мнението на проф. Николай Овчаров.”

” Овчаров откри музей на Дельо войвода Разказват с експонати историята на хайдутството в къща на 200 г. в Златоград  Музей на хайдутството отвори врати в родния град на легендарния Дельо Хайдутин Златоград. В нея на 3 етажа гостите на града ще могат да видят уникални оръжейни експонати от 15-18 век, като на последния етаж ще могат чрез мултимедия да се потопят в сбирката Дельо Хайдутин в Космоса като чуят отново легендарното изпълнение на песента “Излел е Дельо Хайдутин” на Валя Балканска, който обикаля Космоса на борда на апарата “Вояджър”, както и да изгледат специален документален филм за войводата. 

https://www.youtube.com/watch?v=jnxUYsf6GuU 

Валя Балканска (Valya Balkanska) – Излел Е Дельо Хайдутин (Original Version)

 

 

 

През 1977 г. песента “Излел е Дельо хайдутин” в изпълнение на Валя Балканска е включена в Златната плоча на Вояджър на американските космически апарати „Вояджър 2″ и „Вояджър 1″ като музикално послание от Земята към далечния Космос. Записът на Валя Балканска е осъществен от американския изследовател на българския фолклор Мартин Кьонинг. В края на 60-те години той прави записи на оригинални български народни песни. Една от тях е песента на Валя Балканска. След сериозна селекция и обсъждания Карл Сейгън се спира на изпълнението на Валя Балканска. В златния диск, изстрелян в космическото пространство, пише „Дельо хайдутин” – песента на една овчарка.

Частният музей, финансиран от местния бизнесмен Александър Митушев, бе открит с решаващата помощ на археолога проф. Николай Овчаров. Музеят разкри експонатите си в деня, когато се откри и Годината на Дельо войвода. В рамките й ще бъдат започнати археологически разкопки на една от най-старите църкви в района край село Добромирци. Следват редица фестивали, а през септември градът ще организира Дельови празници. “Идеята възникна преди година. Музеят не е в самия дом на Дельо Хайдутин, който е разрушен, но Митушев взе къща, която е на 50 метра от нея и е на същата възраст от 200 г.”, разказа вчера за Стандарт” проф. Николай Овчаров. В сбирката се проследява хайдутството от Момчил войвода през 14 век, Вълчан през 16-17 век, минава се през историята на Делю Хайдутин, за да се стигне до Капитан Петко войвода.
Най-ценните експонати са въоръжение и аксесоари към него. Едно от интересните оръжия, които гостите ще видят, е пушка бойлия от 15-16 век. Понеже нарезните цеви още не са познати, нейната цев е дълга над 2 метра и стреля с топчета, но това осигурява точен изстрел до 200-300 метра, обясни Овчаров. Това е снайперът на средновековието, казва той.
Митушев откупува от аукцион в Италия и пушка от времето на Гарибалди заради участието на капитан Петко войвода в италианското народно-освободително движение. Експонатът е уникален и с това, че старият й собственик вградил в приклада италианска лира от онова време.
“На долния етаж на експозицията са общите неща – историята на развитието зараждане на хайдутството. Вторият етаж е на Дельо войвода и Златоград, който турците наричат Даръдере, а местните Беловидово заради уникалните бели къщи с червени покриви. Разказана е любовта на Дельо Хайдутин, който е християнин, с помакинята Гюлсиме. Легендата разказва, че него куршум не го лови и може да бъде убит само със сребърен. Така е и прострелян и убит – със сребърен куршум по време на среща с възлюбената си Гюлсиме, разказва проф. Овчаров.”
Димитър Илиев.

Акцент в музейната експозиция е Делю Войвода- легендарният хайдутин, възпят в песента на Валя Балканска, която лети в космоса. Самата песен и нейната изпълнителка също са илюстрирани в една от музейните зали.

Прочети още на: http://www.dnes.bg/stranata/2017/04/22/izlel-e-deliu-voevoda-v-muzei-v-zlatograd.338865


•След като разгледахме музея на хайдушкото движение, се върнахме в двора на Етнографския музей, където е разположен терасовидно разкошен ресторант, за да обядваме. Разбира се, опитахме от местния специалитет – пататник.

Един килограм картофи се обелват и настъргват на ренде. Прибавя се 100 гр. сирене, 200 гр. ориз, яйце, джоджен, настърган кромид лук, малко сол, черен пипер, олио и сместта се обърква добре. След това сместа се изсипва върху точена кора и се завива с друга кора. Пече се в тава от едната страна. След изпичане на долната кора, се обръща и отново се пече.

•В Старото кафене, от 1823г., на сенчести маси под лозницата,  опитахме прочутото златоградско  кафе на пясък  и  родопския специалитет баклава с локум.

 

 

—————————————————————————————————————————————————————

Сред забележителностите на Златоград се числи Воденица-тепавица, която за съжаление се оказа, че не работи, и нещо по-зле – мястото се оказа доста запуснато. Нещо познато вече – начинание с ентусиазъм, след което – упадък.  Върнахме в новия град, минахме през добре уредения площад, където се намира

Паметник на Дельо войвода и неговата любима помакинята Гюлсиме.

Носят се много легенди за Дельо Войвода, които разказват за несломимия му дух и смелост. Дельо бил неуязвим за турците, каквото и да правели, за да го заловят и убият, той винаги се измъквал жив и затова те трябвало да си послужат с хитрост: “Деля го куршум не фата, Деля го сабя не сече”. Местните хора разказват, че войводата е убит със специално излят за него сребърен куршум (една от версиите е, че турците успяват да откраднат една сребърна пара от Дельо хайдутин и с излетия от претопяването ѝ куршум, да го застрелят от засада). Друга легенда разказва, че Дельо бил влюбен в българомохамеданката Гюлсюме, която турците измъчвали, за да го издаде, но тя не отронила и дума и останала вярна на любовта си към него въпреки невъзможността да бъдат заедно. Тя неведнъж предупреждавала войводата за опасността, но той така и не я послушал.

Лобната скала на Дельо Войвода – близо до реката, където се предполага, че е застрелян, с паметна плоча в негова чест.

——————————————————————————————————————————————————————

Продължаваме Към Ардино.

  • Гр. Ардино

• Дяволският мост – пешеходен, пътя води от Пловдив до Бяло море, през прохода Маказа 

Шейтан кюприя е средновековен мост над река Арда. Разположен е в живописен пролом на около 10 километра северозападно от град Ардино и на 4 километра източно от с. Гълъбово (община Баните). Мостът е построен през 1515-1518 г от строителя уста  Димитър от село (днес град) Неделино, върху останки от римски мост, по древен път, свързващ Беломорието с Горнотракийската низина през прохода Маказа. Мостът се намира на 420 метра надморска височина и е ограден от двете страни от стръмни склонове. Дължината му е 56 метра, а широчината — 3,5м. Мостът е три-сводест, като на сводовете на страничните му ребра са направени отвори с полукръгли сводчета за оттичане на водата. Височината на централния свод е 11,50-12 метра, а по ръба е запазен каменен парапет с височина 12см. През 1984г мостът е обявен за паметник на културата.

Интересното е, че мостът е пешеходен, за кервани,  което ако не се знае, озадачава зрителя, свикнал да свързва подобен мост с път, а не с криволичеща пътека.

Дяволският мост е силно впечатляващ – живописен, органично сливащ се с природата и интересен по форма. Името и изгледите внушават тайнственост и мистерия. Обяснимо е, че съществуват доста легенди за него.

 

“Някои разказват, че в миналото Арда била могъща и буйна река. Камъните под древния мост са безспорно доказателство за това. Години наред местните жители се опитвали да вдигнат мост между двата бряга, но всеки път буйните речни води разрушавали всичко, направено от хората. Дошло време, когато строителите решили да се откажат, приемайки, че мястото е прокълнато. Тогава с неосъществимата задача се заел млад майстор. Той бил готов, ако трябва, да пожертва любимата си, като вгради сянката й в градежа на моста. Ненадейно се явил Дяволът, който разкрил на майстора тайната на устойчивото строителство, но срещу това му поставил условия. За да бъде мостът здрав и вечен, младият майстор трябвало да изобрази лика на Сатаната. Изображението трябвало да бъде едновременно видимо и невидимо, да можело да се докосне и въпреки това, да не е материализирано. Даденият срок бил 40 дни. При неизпълнение на уговореното Лукавият щял да вземе душите на майстора и невестата му. За почуда на всички, включително и на Дявола, зидарят изпълнил всички условия в срок. Скоро след това обаче се споминал и тайната на строежа му останала неразкрита. Факт е обаче, че Дяволският мост и до днес стои непоклатим вече 500 години, а злокобният образ наистина съществува.”

“Друго предание гласи, че по време на османското робство, в България един от турските водачи в областта се влюбил в българска девойка и решил да я направи част от харема си. Разбирайки за намеренията му, тя побягнала да търси спасение в планината. И така, тичайки по течението на река Арда, стигнала до моста с намерението да скочи от него и да се удави в буйните тогава води на Арда. Турците препускали на коне след нея и не им било трудно да я настигнат. Наближавайки моста обаче, те спрели уплашени. Точно в средата под централния свод във водите на реката видели дяволско отражение – лицето и рогата на дявола. Изплашени, турците се върнали назад, а момичето оцеляло. Сатаната спасил тази българска мома от сигурна смърт, явявяйки се на преследващите я турски конници. Оттогава мостът носи името “Дяволски”. И днес при слънчево време може да се види отражението му.”  https://bulgarianhistory.org/legendite-na-dyavolskiya-most/

Заръмя, трябваше да си търсим подслон за през нощта.

  • Спане в „Баните“ – спа-хотел/мотел “Кючюкова къща”

Красивото Смолянско село Баните се намира дълбоко в пазвите на величествената Родопа планина, по поречието на река Малка Арда, на 750 метра надморска височина. Разположено е между два областни центъра. Разстоянието до Кърджали е 62 км, а до Смолян 45 км. Баните е известно с минералната вода, чиято температура при извиране е 43° С и е единствена в България. Според преданията топлият минерален извор датира от римско време.

————————————————————————————————————————————————————

14 август

Закусваме и потегляме в посока Астрономическа обсерватория Рожен.

• Националната астрономическа обсерватория – Рожен (НАО – Рожен) е най-голямата астрономическа обсерватория в Югоизточна Европа и на Балканския полуостров.

Намира се в Родопите, на връх „Св. Дух“, над местността Рожен, близо до Чепеларе.Стопанисва се от Института по астрономия на БАН. В обсерваторията се влиза на групи, посетителите се развеждат под контрол от научни сътрудници на института. Ние случихме на много ентусиазиран млад учен, който с огромно увлечение разказа за нашата осерватория, за постиженията, за трудностите, които преживява и с удоволствие отговаряше на въпросите на няколко доста осведомени мъже.

 

 

 

 

 

 

 

Тя е оборудвана с 6 телескопа. НАО „Рожен“ осигурява наблюдения по широк клас астрономически и астрофизически задачи – от динамика и физика на тела от Слънчевата система, до извънгалактични изследвания: астероиди и комети, спектри на звезди от различни класове и видове променливост, звездни купове, близки и далечни галактики, квазари.

Невероятни панорами наблюдавахме обикаляйки  стъклената галерия по периметъра на обсерваторията.


След разглеждането на този научен комплекс,  трябваше да намерим къде да обядваме. И под ръка се оказа с.Смилян:))

Обяд • с. Смилян, механа „Аида“: Къде другаде да отиде човек, ако иска да хапне добре направен смилянски боб, ако не в Смилян. Но не е само бобът – в механа Аида приготвят невероятно всички традиционни родопски ястия – пататници, марудници, пареници и традиционната родопска баница клин. За десерт овче кисело мляко, с домашно сладко от боровинки. Ние опитахме смилянска боб-чорба; пататник ; клин със сирене и сладко от смокини; качамак със сирене; Айрянът беше страхотен – голямо значение има явно родопското кисело мляко!

Самата механа Аида е много добро място, направен с вкус, терасовиден ресторант, с обилно зеленина и цветя между пътеките и масите, пейките покрити с домашнотъкано платно, под сенчести стрехи…битова обстновка И пълно с хора – явно известно за местни и за туристи. За нас си беше случайно откритие.


След обяд – дестинация Пещерата  Ухлувица

  • Пещера Ухлувица е един от подземните дворци на Родопите. Намира на запад от с. Смилян. Името и произлиза от думата улулица – вид сова, която вероятно е живяла в региона на пещерата. Дълга е около 460 м, от които 330 м са благоустроени. Пещерата е на няколко етажа. На горния етаж е Залата на пропастите. Гърлата на 4 дълбоки пропасти се спускат от тази зала към долния етаж, който се достига по стръмна метална стълба. Това е една от най – старите пещери в региона, с много красиви дендритни образувания, приличащи на морски корали. Природата в продължение на векове е създала една истинска феерия от коралити и хеликтити. Пещерата завършва със 7 невероятно красиви езера, които рано на пролет се пълнят с вода. Към голямото езеро се спускат каменните струи на най-атрактивното образувание – големият каменен водопад, искрящ в бяло.. Пещерата “Ухловица” се намира на 1040 метра надморска височина, а температурата вътре в нея през цялата година е 10 – 11 градуса. Посещението на пещерата си бе едно малко предизвикателство, със стръмните метални стълби, рязката смяна на температурата – от горещия августов ден навън – до ледения полумрак вътре, но искрено казано – струваше си, докоснахме се до тайствената  и вълшебна красота на земните недра.

Гр. Смолян 

Искаше ни се да видим рожбата на модернизма  – смолянския театър на арх.Стеефан Попов

  • Родопският драматичен театър „Николай Хайтов“ е построен през 1984 година. “Сградата е уникална по мащаб и архитектура на територията на страната. Според класация на САБ тя е сред 20-те най-добри сгради на столетието. Проектът на проф. арх. Стефан Попов е спечелил награда на Американския институт по архитектура – „Специален приз“ на Третото световно биенале за архитектура в САЩ, 1985 г./по Уикипедия/

Не само театърът, целият център прави отрадно впечатление с разкошни пространства, отлично разработена вертикална планировка, тераси, композирани добре зелени площи, цветя, декоративни тела, водни каскади и  скулптури. Всичко това – в стил модернизъм.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

“Новоизграденият център на града, със забележителните си сгради, чиято архитектура е съобразена с местните традиции и околната среда, става еталон за социалистическото строителство през 80-те.” / http://socbg.com/2014/09/

 

 

 

В съседство с театъра е жилищен комплекс, който и днес прави изключително добро впечатление за вписване в пейзажа и в контекста на характерната за този район архитектура.

 

 

 

 

 

 

————————————————————————————————————————————————————–

Напущаме Смолян привечер. Търсим си място за вечеря и нощевка.  Това е  Спа-хотел Борино в с. Борино

 

 

 

 

 

 


Следва продължение.

October 9, 2017 · dobrina · Comments Closed
Posted in: Други, Публикации на български, Текстове на български, Фотографии

ЛЕТНИ ЕКСПРЕСИИ – културни маршрути 2017

100 КУЛТУРНИ И ПРИРОДНИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ ЗА 10 ДНИ –

НЯМА ШЕГА, СТОРИХМЕ ГО.

9 август – тръгване от София след обяд в посока към   гр. Сепарева баня –

От там ще се отправим за седемте рилски езера. В Сепарева баня най-напред от силно любопитство искаме да видим хотел “Реелакса”.  В х-л „Релакса“ – разглеждаме възстановената антична гробница в интериора на ресторантчето към хотела,  чиито стени  са декорирани с фриз от цветни фототапети с антични сценки, има още шкаф-витрина с антични находки открити при строителството на хотела, както и едно табло с фрагмент от мои стихове (из поемата “Диви циклами”- виж в блога ми “Реставрация на паметта – http://zheleva-martins.com/2014/12/18/ ).

 

 

 

 

 

За съжаление, в хотела няма места, не съобразих предварително да се обадя, поради което се настанихме в  Къща за гости „Гювийски“ – нова, но доста “самодейна” в архитектурно отношение.

Разходка из градчето:

Първият паметник на културата, който посетихме бе

  • Средновековната църква “Свети Никола”, намираща се  в градския парк, в центъра на града.

Построена е през XII-XIII век. Според местни източници от края на XIX в., в археологическия музей в гр. София бил изпратен един престолен камък от светия олтар на църквата, на който проф. Р. Христов разчел надпис с годината – 1160 г. Църквата е обявена за архитектурен и строителен паметник на културата от национално значение (ДВ, бр. 77/1968 г.), а също декларирана и като художествен паметник на културата от национално значение. (декл. писмо № 4782/21.12.1978 г.) Църквата е реставрирана през 1937 г по проект на арх.A. Рашенов. Отличава се със своята архитектура – кръстокуполна църква от типа на свободния кръст, с голяма полукръгла абсида. Сградата е издигната от тухли върху каменни основи, с характерен начин на градеж, т. нар. “потънала тухла”, което заедно с дванадесетостенния купол и аркирани ниши, определя живописния й вид. Църквата е била изписана изцяло отвътре, но днес са запазени само отделни фрагменти от стенописите. Според проф.Н. Мавродинов, църквата е гробнищна или пък параклис, разположен до някой голям храм, посветена на второстепенните му светци. Едно предание твърди, че черквицата “Св. Никола” е гробница на известен феодал с име Никола.

От табела в двора на църквата разбираме, че Сепарева Баня (античният град Германия) е родното място на Велизарий (500-565), един от най-великите военни началници на Византийската империя и един от най-известните пълководци.

Втората забележителност на градчето, която разгледахме бе горещият гейзер.

  • Гейзер-фонтан– това е един от символите на града от 1957 г., когато при хидрологични проучвания е открита горещата вода. Намира се в центъра на града. Това е най-горещият гейзер в Европа и един от най-горещите в света. Температурата на водата му е 103 °C.

Много приятно място, деца играеха на воля в топлата вода, ветрецът довяваше пръски до пейките с насядали около фонтана хора. Но странната “композиция” на фонтана е доста овехтяла и плаче за основен ремонт.

  • Вечеряхме в ресторантче разположено на тераса над фонтана, с чудесна гледка към парка, а след това се почерпихме в една сладкарница на главната улица с местния специалитет – „Панакота с домашно сладко от череши”.                                                                                                                                                                                                                                 Сутринта на 10 август потеглихме към лифта за хижата “Седемте рилски езера”. Пътят с лифта е чудесно удоволствие, с прекрасни гледки във всички посоки, чист въздух и лек полъх на ветрец, донасящ мирис на борова смола.

При хижата, кято се намира на около 2000 м. надморска височина, има табла с карти на езерата и маршрутите, с указания за поведението на туристите и друга информация.

  • Седемте рилски езера ca група езера от ледников произход.   Първите три езера – Сълзата, Окото и Бъбрека се оттичат всяко поотделно в Близнака, от който водата преминава последователно през Трилистника, Рибното и Долното езеро. През последните две езера минава един вече по-мощен поток, който дава началото на река Джерман, която е ляв приток на река Струма. Името на всяко от седемте рилски езера отразява някоя особеност на съответното езеро. Езерото, което е разположено на най-голяма надморска височина, носи името Сълзата, заради прозрачността на водите. Следващо по височина на разположение е Окото (2440 метра), което е с приблизително овална форма. Окото е най-дълбокото циркусно езеро в България – дълбочината му е 37,5 m. Бъбрека е езерото с най-стръмните брегове от цялата група. Четвъртото езеро е Близнака/близнаците; то е най-голямото по площ от седемте, нарича се така, защото когато потокът с вода намалее, се отделят две езера – близнаци. Езерото Трилистника е с неправилна форма и невисоки брегове. Най-плитко е Рибното езеро; на североизточния му бряг се намира старата хижа “Седемте езера”. Най-ниско разположено е Долното езеро, от което води началото си река Джерман.

♦♦♦

Легендата за седемте рилски езера разказва, че преди хиляди години, когато на земята още нямало хора, в планината Рила живеели двама великани – мъж и жена. Те се обичали безумно и боготворели красотата и уюта на своя дом.

Домът им бил толкова привлекателен, слънчев, топъл и уютен, че нямало как да не очарова всяко живо същество, а на любовта им се радвали всички стихии и целият свят.

За нещастие, един ден зли сили минали покрай техния дом. Като зърнали това красиво място, завидели на семейното щастие на великаните, ядосали се и решили да унищожат всичко и да заличат любовта им завинаги. Започнали да пращат черни облаци и опустошителни ветрове. Страшни земетресения разтърсили земята.

Великанът защитавал яростно всяко стръкче тревичка, всяко малко поточе или цвете, бранел своята любима и отбивал атаките на злите сили. Това обаче само разпалвало огромната им злоба и жестокост и те решили да свършат пъкленото си дело докрай.

В една тежка битка младият великан паднал убит. Доволни от своята победа, злите сили си тръгнали, оставяйки след себе си разчупени скали, опропастени долини и една съсипана от скръб жена. Мъката на младата вдовица била толкова голяма, че сълзите ѝ бликали безспир и се стичали по хребетите право в долините. Леели се и се събирали в доловете, докато образували бистри езера с изумителна чистота.

Преди езерото Бъбрека планинските водачи показват огромна скала, намираща се в посока към езерото Сълзата. Формата на скалата наподобява фигурите на мъж и жена с огромни размери. Според легендата това са двамата влюбени, които ще останат да пазят вечно своя красив дом.

♦♦♦

Преходът е труден, изисква най-вече здрави и удобни туристически обувки, както и водичка под ръка. Но си струва – гледките са невероятни, въздухът е кристално чист, хората са много, ама много, като на манифестация. Те са шарени по произход – чуваш какви ли не езици, но е интересно, че всички са добри, дружелюбни, усмихнати и щастливи. Правят си снимки, някои градят пирамидки от камъчета или пирамиди от каменни плочи – те са сякаш запазена марка за маршрута – особено при изгледните площадки. На платото горе има направена платформа за снимки и за наблюдения – виждат се огърлици от планински вериги по целия хоризонт. Иде ти да разтвориш криле и да полетиш.

И край всяко от езерата мястото е зареждащо – чиста прозрачна вода, в която до сами брега плуват рибки, вода в която кълба от облаците са слезли на дъното. Древността на тези езера ги прави сякаш огромни входове – гърла към един друг свят – този на 11000 години дълбочина назад във времето, към плейстоцена и неандерталците… Места магически и магнетични. Не случайно край езерата от години се събират поклонниците на Бялото братство. На 19 август хората от Бялото братство тук посрещат Слънчевата Нова година, идват поклонници от Европа и Америка точно тук, за да играят своята паневритмия. Това вълшебно единодействие, този органично слят с природата танц се вие на удивително правилни концентрични кръгове на поляните  край езерото Бъбрека.

 

 

 

 

 

На връщане към хижата “Рилски езера” срещнахме хора с цигулки да се качват към старата хижа – явно предстояха репетиции, защото трите християнски празника – 15 август Успение Богородично,  18 август – денят на Йоан Кръстител, и  19 август – Преображение Господне наближаваха – именно тогава се случва и Слънчевата нова година.

Аз съм на мнение, че движението на Петър Дънов, Бялото братство, паневритмията, поклонническите пътища на дъновистите до седемте рилски езера и ритуалите свързани с посрещането на Слънчевата нова година, представляват едно уникално нематериално наследство, което би трябвало да влезе в Списъка на Световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО.

Обядвахме в ресторанта на хижа „Рилски езера“ и потеглихме обратно с лифта надолу, в посока към с. Белчин.

————————————————————————————————————————————————————

Пристигнахме в селото в късния следобед. Настанихме се  в  “Калеината къща” за гости. Това е една доста приятна къща с двор, към който има и лятна  кухня с трапезария, и се намира в самия център на селото. Готова е да поеме с капацитета си голяма компания от поне 20 души. Около къщата има най-малко 5 щъркелови гнезда. Хазяйнът ни препоръча мястото, където можем не просто да вечеряме, но и да опитаме местни специалитети – това бе  механа „Каймакановата къща”. Наистина механата си я биваше – беше пълна с хора, обслужването бе безупречно, менюто разнообразно, съставено от домашно  приготвени гозби, и от домашно произведени продукти, поднесени дизайнерски оригинално.

 

 

 

 

11 август

След закуска последва разходка из Белчин. Селото съществува от периода на Второто българско царство, а някои изследователи го отнасят в още по-дълбоката древност – пишат че е основано още от латините и някога е носило името Цари Мали град.

• Една от най-характерните особености на с. Белчин, която го прави сякаш благословено от Бога, са щъркеловите гнездаобщо 30 на брой. Всяка година през пролетта и лятото тук гнездят между 80 – 90 бели щъркела. Около нашата къща за гости в  гнездата имаше поне по едно малко щъркелче.

 

 

 

 

 

  • Току пред къщата, в обществения парк има паметник. Този паметник е открит на 22 сепптември 2008 год.  в чест и прослава на белчинци, загинали по време на Балканскaтa и двете Световни войни. Паметникът е нов, скромен, поддържан до  площада и парка, в който има детски съоръжения за игра и беседка.

 

 

 

 

 

 

  • Църквата „Св. Св. Петър и Павел“ към която се отправихме след паметника, се намира недалеч от центъра на село Белчин, строена е през 1883 година. От личното евангелие на отец Боне Стойнев ставало ясно, че официалното й освещаване е било извършено година по-късно. Камбанарията била издигната в края на 30-те години на 20-ти век. Тъй като с времето църквата все повече се рушала, се наложило пълното й обновление, което е извършено наскоро – през 1997 – 2000г., а камбанарията преобразена с купол и с 2 камбани. Оригиналното е, че всяка от иконите в храма носи името на дарителите си, което улеснява проследяването на старите родове в с. Белчин. Църквата се стенописва, благодарение на родолюбивите белчинци. Ние извадихме късмет – в църквата беше един бивш учител, много словоохотлив и любезен, който ни разказа и за църквата, и за селото и неговите жители, и за емигриралите от селото белчинци, които не забравят корена си, и помагат за много начинания, и за крепостта Цари мали град.

 

 

Запътихме се към другата доста по-стара църква, която бе в подножието на крепостта Цари мали град, на един скат над селото.

  • Църквата „Св. Петка“   е еднокорабна гробищна църква (около църквата още стоят стари каменни кръстове), построена в последния си вид през XVII век върху основите на по стар храм от XIII-XIV век. Тя оцелява през тежките години на размирици в Османската империя, когато често са били разграбвани и опожарявани храмове и манастири. Църквата е била изписана отвътре, но иконописната украса не е съхранена, след цялостната реконструкция на сградата. Следи от ранната живописна украса, обаче, са разкрити след археологическите разкопки от 2007 г. През Възраждането е разширявана основната, молитвена част на храма.

В църквата са съхранени множество ценни икони, най-старите от които са изписани през 1653 г. Създадени два века преди Възраждането, белчинските икони са редки художествени образци. Двата оригинала на основните олтарни икони – на Христос и Света Богородица в продължение на дълги години се съхраняват в Криптата на храм-паметник „Св. Александър Невски”. Особено забележителни са иконите “Исус на трон с апостоли” (1653), “Богородица с младенеца на трон с пророци” (1653), “Свети Никола” (XVII в.), “Тримата Светители” (XVII в.) и др. Иконостасът (XVII-XIX в.) е сред значимите паметници на монументалната дърворезба. Той съдържа разновременни резби, изпъстрени с флорални мотиви, акантови листа, волути, лозови листа, дракони и птици.

На 27.09.2007 г. в църквата са пренесени оригиналните икони, които дотогава се съхраняват на други места. На 14 октомври 2007 г. възстановената църква е осветена.

 

 

 

 

————————————————————————————————————————————————————

Над църквата “Св.Петка”  е хълмът “Св.Спас” и крепостта Цари Мали Град. Паркирахме – има голям паркинг в подножието им.

  • Крепостта „Цари Мали Град“

 

 

 

 

 

 

      

 

 

 

 

 

Ето какво прочетох за  предисторията на много одумваната реставрация на крепостта: „Провокирани от неспирния иманярски интерес към хълма „Св. Спас“ над село Белчин и сигналите за унищожаването на исторически паметници, през 2007 г. започнаха археологическите проучвания  на местността. Археологическият обект се намира на равна тераса,  непосредствено под върха на хълма. Проучванията на обекта стартираха през м. август и се осъществиха от екип с ръководител: Веселин Хаджиангелов, археолог в ИМ-Самоков, зам. ръководител д-р Михаил Христов, геодезическите планове и заснемания са дело на инж. Атанас Каменаров, геофизично проучване – на инж. Никола Тонков, гео-магнетично изследване – на д-р Петър Зидаров, студенти и стажант археолози.

В продължение на четири археологически сезона се установи функционалната същност на крепостта. Бяха проучени и документирани укрепеното селище, както и разнообразни структури от фортификацията (кули, порта и крепостни стени), сгради, разположени около и долепени до крепостната стена; Проучени бяха още сондажно останки с културни пластове от селищния живот във вътрешността на обекта.

Проучването на по-голяма площ даде изключително много материал: над 300 находки /монети, накити, стрели и части от въоръжение, инструменти, разнообразна керамика и др./, както и множество архитектурни останки и стратиграфски ситуации, позволяващи да се направят съответни изводи и заключения.

Проучванията през 2009 и най-вече 2010 г. предоставиха допълнително материал и яснота за ситуациите, хронологията и мащабите на проучваната крепост. Установени бяха 5 фази на обитаване на това място, което говори за неговата значимост и устойчивост като стратегически и културен ранно-християнски център в орбитата на големите градски центрове от античността Сердика, Пауталия и Германея.

Уникален шанс за археологията на обекта се оказа падането на  фасадната стена на северозападната кула, като на място много добре личат тухлените редове от opusmixtum / 3 редов/, изпълнени са 4 пояса с разстояние около 1,30м каменна зидария между тях. Запазената дължина на падналата стена е над 8м. Очевидно на второто ниво е имало  1 прозорец, оформен с тухлено ветрило по свода, а на горното ниво са оформени бойници непосредствено под четирискатния покрив. Останки от тях се откриха на разстояние 8 м от външното лице на кулата….“ / по  официалния сайт – “Цари мали град – Проучвания” – http://www.carimaligrad.com/bg/1/Крепостта/3/Проучвания.html./

“Цари Мали град според това, което изчетох, е по мнението на специалистите, една от най-добре възстановените у нас късноантични крепости, всъщност единствената възстановена римска крепост в България… Самото укрепление е имало уникална за Западна България защита с ров и вал, и 6 кули. Оригиналните останки на стените са маркирани с фуга и нагоре са надзиждани до височина 5 метра….” пише  Елена Чочкова в блога си, озаглавен  “Цветове” – http://elenachochkovaphotography.blogspot.bg/2013/08/blog-post.html

Ето още някои от нейните чудесни илюстрации:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


Уникалният реставриран исторически комплекс е открит за посещение през лятото на 2013г. До днес не стихва интересът към този обект. Попитахме от любопитство човека, който обслужва лифта и където се пущат по 8 души на курс, колко посетители се падат на седмица и той ми отговори – между 900 и 1000.  Мисля, че това е наистина една сериозна възвръщаемост на инвестициите, вложени в обекта.

Нашите впечатления са общо взето много добри. Създадена е една живителна за селото индустрия за културен туризъм, базирана на културно-историческото наследство на самото село, провокирана от инициативата на обитателите на селото, които са се включили  най-активно във възраждането на традициите, в реставрирането на обектите, в тяхното функциониране и поддържане. Като резултат – селото прави впечатление на въздигащо се в своето благосъстояние.

Целият комплекс, извън същинската му тематика – възкресяване и съхраняване на материалното наследство от античната епоха, експониране с различни средства на духа и характера на средата и на живота в късно- античната крепост, чрез самите архитектурни елементи и предоставените музейни  пространства, е обмислен с доста интересни хрумвания и нововъведения. Например,  фуникульорът сам по себе си е атрактивен, от него се откриват великолепни гледки; детският атракцион – паркът, е другата оригинална и ползотворна идея; Павильонът, в който са изложени макетите на крепостта, с оригиналната си и контрастираща по материал, цвят и конструкция форма, е трети впечатляващ акцент в двора на крепостта; Обясненото оброчище, като паметен знак за святото място, с кръста и изгорелия от мълния дънер; Монументът Света Богородица с животворна вода….все фокуси, върху които се спира вниманието на посетителите.

 

В заключение за Цари Мали Град – намирам свършената работа от страна на колектива на реставраторите за достойна за уважение.

Разбира се, винаги има поне едно но! Тук то се отнася до поддържането на комплекса в неговата пълноценна тематична и културна същност. Например, с удивление открихме, че вътре в Средновековната църква “Възнесение Христово” е разположена временна изложба  посветена на българските емигранти по света, очевидно абсолютно чужда на атмосферата на комплекса и в частност – на християнския храм, изложба. Таблата, високи почти два метра, закриваха целия периметър на църковния интериор и трябваше да бъдат размествани, за да се четат обясненията за самия храм; Друг пример – вътре в една от кулите бе инсталирана друга изложба, създадена от Музея на хляба в Салеми, Сицилия  на тема „Ритуални сицилиански обредни хлябове от Салеми”. Отново озадачаващо!  Изглежда крепостта се използва като някакъв “пенкелер културен дом или читалище.

Напуснахме Цари Мали Град и на излизане от Белчин, спряхме да пием вода пред още една от забележителностите на Белчин баня

  • Статуята, посветена на минералната вода

 

 

 

 

Отправихме се към град Самоков

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

 

September 14, 2017 · dobrina · Comments Closed
Tags:  · Posted in: Други, Публикации на български, Текстове на български

Гравюри от ателиетата на Лувър ХVІІІ – ХХ в.

Националната галерия и

Градската художествена галерия – Пловдив

представят

 

Гравюри от ателиетата на Лувър ХVІІІ – ХХ в.

12 септември – 1 октомври 2017

 

Откриване на 12 септември, вторник, 18.00 часа

Двореца, пл. „Княз Александър I

Колекцията старинни гравюри от фонда на  Градска художествена галерия – Пловдив оправдано буди интерес и възхищение всеки път, когато се показва пред публика. Най-представителната част от тях ще бъде експонирана в Националната галерия.

Повечето от ценните произведения са гравюри върху мед, създавани в ателиетата на Лувър (“Chalcografie de Louvre”) в  почти 200-годишен период – от ХVІІІ до началото на ХХ век. Друга част са печатани при братята Кюнцли от Дардоаз – Париж, Кадарт и Шевалие – Холандия и Франция, Сгрилли – Италия. Сюжетите са разнообразни: с митологичен или библейски характер, дворцови и парадни сцени, битови и пасторални сцени, портрети, пейзажи. Творбите са наследство от музея на някогашния Френски колеж „Свети Августин“, съществувал в Пловдив до 1948 година.

Колекцията “100 гравюри – съхранената художествена памет на един френски колеж в България” съдържа оригинални френски, немски и италиански творби. Издаден е и каталог на творбите с азбучен показалец на всички художници и гравьори. За създаването на този значим културен продукт Градската художествена галерия – Пловдив беше удостоена със Специална грамота от почетния консул на Република Франция в Пловдив г-жа Теофана Брадинска. Проектът е реализиран с помощта на Министерството на културата и в партньорство с Общински институт “Старинен Пловдив“.

 

 

 

 

 

 

 

——————————————————————————————————————————————————————-

  1. Мадам Рекамие, по Жак-Луи Давид, гравирана от Жюл Жаке, 1877 г

2. Дафне и Хлое

3. Детството на Св. Женевиев, по Пюви де Шаван, 1878 г

September 10, 2017 · dobrina · Comments Closed
Tags:  · Posted in: Актуална информация, Други, Публикации на български, Събития, Текстове на български, Фотографии

CALL FOR PAPERS 15th International DOCOMOMO Conference

Metamorphosis.

                                             The Continuity of Change

Cankarjev Dom, Ljubljana, Slovenia

28-31 August 2018

Every two years DOCOMOMO organizes an international conference, providing an opportunity to inquire into a theme that deals with an important aspect of the modern movement. The conferences are also a platform where specialists from all over the world can meet, exchange knowledge and make contacts.

The two-day tours following the three days of the conference are an opportunity for the participants to visit the modern heritage of the region hosting the event.

Since 2006, an international student workshop is organized in the frame of the conference, gathering worldwide universities and schools of architecture to combine theory and practice on a case study with the participation of different generations of researchers in the field. The first workshop focused on the Ataköy neighborhood, in Istanbul; in 2008 it worked on the Lijnbaan/Coolsingel-strip in Rotterdam and in 2010 on the Colonia Cuauhtémoc in Mexico City.

 

15th International Docomomo Conference 2018

Ljubljana, Slovenia, 20-28 August 2018
http://docomomo2018.si


THEME
Metamorphosis. The Continuity of Change

VENUE:
Cankarjev Dom, Ljubljana, Slovenia
ORGANIZED by: docomomo International and docomomo Slovenia
LANGUAGE: English

SCHEDULE

Call for Papers
. 2 June – 9 September 2017 – Call for Papers
. 8 November 2017 – Notification of Acceptance
. 30 January 2018 – Full paper submission deadline (1st version).
. 28 February 2018 – Deadline for session chairs to return papers with comments to authors, with suggested revisions.
. 30 March 2018 – Full paper submission deadline (final version).

. 20-28 August 2018 – Workshop
. 28-31 August 2018 – Conference
. 26-27 August; 1-3 September 2018 – Docotours

ABOUT
Every two years docomomo (the international committee for documentation and conservation of buildings, sites and neighbourhoods of the Modern Movement) organizes an international conference, bringing together docomomo members and friends from its 72 national Working Parties, as an opportunity for in-depth exploration of an important theme or aspect of the Modern Movement.

The forthcoming conference is being hosted by docomomo Slovenia and will take place at the Cankarjev Dom, in Ljubljana, Slovenia, from 28 to 31 August 2018, under the theme Metamorphosis. The Continuity of Change.

THEME

At the 15th International Conference in Ljubljana, docomomo will address the history of Modern Movement transformations. This will be done in relation to cultural and natural aspects within the overall continuity of change. Both theory and practice will be considered.
In 2018, docomomo will celebrate 30 years of effort to preserve and adapt the technical, social and aesthetic goals of the Modern Movement – values which have always been intrinsically intertwined with change. As Badiou put it, change is the law of the world; the absence of change is death. When we think, we think change (Introduction to the Philosophical Concept of Change, 2012).
Today we are experiencing a huge escalation of change in all areas of life, even surpassing the radical transformations that characterised the Modern Movement era of the mid-20th century; Kafka’s Metamorphosis (Die Verwandlung, 1915) is becoming close to reality. Human and social values, authenticity and identity, are undergoing fundamental changes in their meaning or relevance. The difference between the original and its copy is waning. The social and aesthetic values of the Modern Movement, as well as its status as heritage and element of identity, are very much under attack. So, what does docomomo stand for in this rapidly changing context?

SUBTHEMES

1) Cities
Our cities are evolving in response to continuously changing forces. These involve many different layers of economics, politics and science. What can we learn from past experiences of the Modern Movement urban developments? How can we reconcile Modern Movement ideals and built legacy with the digital revolution, worldwide mobility, migration and increasing environmental awareness? How can our attraction towards the ever new, and incessant innovation, be reconciled with sustainable urban conservation? Which examples of success and failure can be identified?

Keywords: Neighbourhoods; Megastructures; Complexes; Multifunctionality; Urbanity; Urban planning; Public Space; Lifestyle; Infrastructures; Networks; Transport; Mobility; Density; New towns; Inner city; Suburbia; Civility; Digital technology.

2) Buildings
During the process of restoration or adaptive reuse, the paradigmatic challenge is to adapt the buildings concerned to different functions, users, lifestyles, environmental and safety standards. How can we select what must be preserved and what can be changed? How to combine preservation with legal energy efficiency directives? What are the most up-to-date technologies and processes of material selection that can improve the experience of living in modern buildings? How can new technologies and materials´ improvements be assessed? Within the decision-making process, how can we effectively address authoritative changes? How are interiors, well-being and atmospheres affected by these changes? Which are the most informative examples of modern architectural heritage restoration or adaptive reuse, and their successes and failures?

Keywords: Restoration; Conversion; Renovation; Reuse; Icon; Ordinary; Programme; Functionalism; Prefabrication; Construction; Technologies; Energy efficiency; Seismic Retrofit; Legislative impact; Safety; Interiors; Atmosphere; Furniture; Lighting; Arts.

3) Identity
Human migration plays a fundamental role in all societies today. The forced interaction of people and places is now increasingly central to the development of cities and architecture. In the context of a society substantially shaped by physical and virtual transfers, how can identity be created, from the generic to the specific? Which is the role of the architectural heritage? What can we learn from the Modern Movement ideals of equality and progress, nowadays still perceivable through its built legacy? In the fact of rapid and uncontrolled urbanization and the fragmentation of the urban and social fabric, how can a sense of community and solidarity survive in our ever more pluralistic societies? In this context, is it realistically possible to preserve character and memory in conservation and adaptive reuse projects? If so, is it possible to pinpoint clear cases of success and failure?

Keywords: Migration; Speed; Society; Culture; Aesthetics; Community; Civil Society; Appropriation; Occupation; Public; Co-presence; Identity; Representation; Collectivity; Authenticity; Ethics; Unity; Integrity; Society; Permanence; Ephemerality; Participation; Planning processes.

4) Environment
The accelerating processes of contemporary development, coupled with lack of commitment and responsibility, have created incredibly damage on an ever-vaster scale, including phenomena such as climate change, breakdown of traditional cultures, or hyper-individualization. Also, the overall context of the economic crisis requires a better management of natural resources. How can the modern built environment help foster a sustainable environment? How can we combine sustainability and modernity? Is it possible to identify exemplary cases (as less successful examples) of reuse projects set within different traditions, social and physical environments, and employing sustainable architecture and urban design to reflect local requirements?

Keywords: Nature; Earth; Ecology; Natural versus Artificial; Sustainability; Energy efficiency; Seismic Retrofit; Natural resources; Local resources; Climate change; Environmental damage; Tradition; Modernity.

KEYNOTE SPEAKERS

Alexander Tzonis
Ambient d.o.o (Majda Kregar, Miha Kerin, Martin Ravnikar)
Boris Podrecca
Claes Caldenby
Damjan Prelovšek
Liane Lefaivre
Sadar Vuga (Boštjan Vuga, Diana Vučinić, Simon Hartman)
Vladimir Šlapeta

EXECUTIVE COMMITTEE
Ana Tostões

(Chair of docomomo International)
Hubert-Jan Henket

(Honorary President of docomomo International)
Zara Ferreira
(Secretary General of docomomo International)
Louise Noelle
(ISCS Representative)
Natasa Koselj
(docomomo Slovenia/15IDC Representative)

SCIENTIFIC COMMITTEE
Ana Tostões (Docomomo International, Portugal)
Andrea Canziani (Italy)
Bárbara Coutinho (Portugal)
Claes Caldenby (Sweden)
Eui-Sung Yi (Korea)
Franz Graf (Switzerland)
Henrieta Moravcikova (Slovakia)
Horacio Torrent (Chile)
João Belo Rodeia (Portugal)
Judi Loach (UK)
Louise Noelle (Mexico)
Miles Glendinning (Scotland)
Natasa Koselj (Slovenia)
Ola Wedebrunn (Denmark)
Ruth Verde Zein (Brazil)
Uta Pottgiesser (Germany)
Yoshiyuki Yamana (Japan)
Zara Ferreira (Docomomo International, Portugal)

 

[LAST DAYS]

Please submit your abstract no later than September 9, 2017 at

https://goo.gl/Jk2tQM.

 

September 7, 2017 · dobrina · Comments Closed
Tags: ,  · Posted in: Актуална информация, Публикации на други езици, Събития, Текстове на други езици

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, ДИМИТРОВГРАД! ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ – 70 ГОДИНИ ОТ СЪТВОРЕНИЕТО НА ГРАДА!

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, ДИМИТРОВГРАД!  ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ!
Поздравявам ви с химна на града – “Здравей Димитровград”, по музика на Вячеслав Кушев и текст на Атанас Капралов, в изпълнение на Ваня Костова.

September 2, 2017 · dobrina · Comments Closed
Tags:  · Posted in: Актуална информация, Други, Събития

Нужно ли восстанавливать всемирное наследие?/ Reconstruction: changing attitudes

Тhe Genbaku Dome of the Hiroshima Peace Memorial, Japan, preserved in exactly the same state it was found,  after being hit by the first atomic bomb on 6 August 1945.

© OUR PLACE The World / Geoff Steven

——————————————————————————————————————————————————————

Атаки террористов и природные катастрофы привели к тому, что на сегодняшний день всемирное культурное наследие несет тяжелые потери. Именно поэтому, несмотря на оппозицию специалистов, Комитет всемирного наследия ЮНЕСКО все более склонeн поддерживать восстановление поврежденных или уничтоженных памятников.

Кристина Камерон

Беспрецедентное уничтожение культурного наследия по всей планете, которое приняло в наше время невиданный размах, ставит вопрос о реконструкции и восстановлении важных культурных и исторических объектов.

Разрушение статуй Будды в долине Бамиан в Афганистане в 2001 году возвестило волну преднамеренных профанаций самых значимых мест для мировой культуры, таких, как сирийские города Пальмира и Алеппо. ЮНЕСКО считает, что эти атаки, совершаемые против важных центров всемирного наследия, являются некой формой «культурной чистки». Это требует принятия новых национальных и международных мер, вмешательства ООН, Интерпола и Международного уголовного суда. В разрушении виноваты также  природные катаклизмы, наносящие значительный ущерб. Так, например, землетрясение 2015 года в долине Катманду в Непале уничтожило сотни строений в ансамбле мирового значения.

Идея реконструкции не нова. Она проистекает из западной культуры XIX века, когда активная индустриализация и навязанный ею неизбежный разрыв с прошлым помогли впервые в полной мере осознать значение истории и, соответственно, создать само понятие исторического памятника. Архитекторы начали восстанавливать утраченные части исторических построек, чтобы придать им изначальное величие и роскошь. Яркой иллюстрацией этой тенденции стала реконструкция города-крепости Каркассона во Франции архитектором и теоретиком готической реставрации Эженом Эммануэлем Виолле-ле-Дюком. В  XX веке это движение особенно сильно проявилось в Северной Америке, где вокруг исторических реплик были созданы музеи, которые воплощали интерпретации прошлого и имели большой успех у публики. Самый знаменитый пример — Вильямсбург в Вирджинии, где в 30-х годах из развалин было восстановлено 350 построек, в то время как более современные здания уничтожались. Сделано это было с целью воссоздания облика колониальной Америки XVIII века.

Конвенция об охране Всемирного наследия 1972 года проистекает из инициативы ЮНЕСКО, касающейся демонтирования и последующего восстановления памятников Нубии от Абу Симбел до Филэ в Египте. Эту уникальную археологическую зону с ее трехтысячелетними монументами и храмами должна была поглотить Асуанская плотина. Однако, благодаря беспрецедентной международной кампании, проводимой ЮНЕСКО в течение более 20 лет, с 1960 по 1980 годы, эти сокровища были спасены.

Честность и прозрачность

Но вопрос все же остается в силе: нужно ли восстанавливать исторические памятники?

Специалисты по сохранению наследия обычно выступают против реконструкции, поскольку она может сфальсифицировать историю и создать фиктивные объекты в такой форме, в которой они никогда не существовали прежде. Такая позиция, зародившаяся в XIX веке, основывалась на мнении французского историка искусства и археолога Адольфа Наполеона Дидрона: « На самом деле, старинные монументы лучше укреплять, чем чинить, лучше чинить, чем реставрировать и лучше реставрировать, чем создавать заново…».

В 1883 году в своей  «Prima carta del restauro» (Хартии реставраторов) итальянский архитектор Камилло Бойто вывел восемь принципов сохранения наследия, настаивая на честности и прозрачности, необходимых для реституции недостающих частей построек. Эти идеи нашли окончательное выражение в ключевом доктринальном тексте XX века, являющемся основополагающим для Международного совета по охране памятников и исторических мест (ИКОМОС) : «Международной хартии по вопросам сохранения и реставрации памятников и достопримечательных мест» (1964 г.), известной как Венецианская хартия. Данный документ исключает реконструкцию и провозглашает, что реставрация должна заканчиваться там, где начинается догадка. Нормы и руководящие указания, сформулированные с тех пор, всегда очень сдержанно относились к вопросам реконструкции исторических мест. Правда, за некоторыми исключениями : «Хартия  ИКОМОС — Австралия по вопросам сохранения мест, имеющих культурное значение» (Хартия Бурры), принятая в 1979 году, допускает реконструкцию, в тех случаях, когда она является выражением какой-либо традиционной практики или обычая, имеющего культурную ценность. Тем не менее, она предписывает «осторожный подход к изменениям».

Отступление от правил

В первые годы Комитет всемирного наследия ЮНЕСКО следовал доктрине ИКОМОС и противился реконструкциям. Он отступил от этого правила в 1980 году когда решался вопрос исторического центра Варшавы. В этом конкретном случае масштабное восстановление было воспринято как символ возрождения польского патриотизма. Но до недавнего времени, Комитет, несмотря на редкие исключения, оставался в основном непреклонен по отношению к другим запросам. Так, в 2005 году решение о реконструкции района Старого моста в историческом центре Мостара в Боснии и Герцеговине было оправдано необходимостью вернуть ему культурную ценность, являющуюся нематериальным достоянием. В отношении захоронения королей Буганда в Касуби (Уганда), уничтоженных пожаром в 2010 году, Комитет дал свое предварительное согласие на реконструкцию, при условии, что новая структура будет опираться на солидную документацию, традиционные формы и техники, а также не изменит своего назначения. Фактически, нынешняя версия «Руководства по выполнению Конвенции об охране всемирного культурного и природного наследия» Комитета всемирного наследия, по-прежнему соответствует Венецианской хартии. В ней говорится : «В том, что касается аутентичности, реконструкция археологических объектов, памятников или исторических кварталов оправдана только в исключительных обстоятельствах. Реконструкция приемлема лишь в том случае, если она опирается на документированные факты, a не на предположения».

Тем не менее, в свете недавних атак экстремистов против культурных комплексов мирового значения, Комитет всемирного наследия ЮНЕСКО стал относиться более гибко к вопросам о реконструкции. Новый взгляд частично оправдан идеями, изложенными в Нарском документе о подлинности (разработанном в духе Венецианской хартии в 1994 году и принятом к использованию  ИКОМОС), который ссылается на расширенные характеристики, включающие в себя нематериальные аспекты, и тем самым предоставляет дополнительный аргумент в пользу реконструкции.

Эти перемены можно также соотнести с преднамеренным уничтожением в 2012 году мавзолеев святых суфиев в Томбукту, историческом городе, являющегося памятником мирового значения. Несмотря на призывы генерального директора ЮНЕСКО и Комитета всемирного наследия уберечь эти захоронения, столь почитаемые верующими, экстремисты атаковали их и полностью уничтожили 14 мавзолеев. С тех пор ЮНЕСКО взяло на себя их восстановлениe, которое было закончено в рекордные сроки в 2015 году. Этот наглядный пример может помочь примирить противников и сторонников реконструкции. Напомним, что характеристики, перечисленные в Декларации о выдающейся универсальной ценности, подчеркивают лишь историческую ценность мавзолеев Томбукту, не упоминая их важного значения для общины и традиционную технику, использованную при их строительстве. Лишь после разрушения были упомянуты духовные, религиозные и другие нематериальные аспекты этих памятников.

 

 

 

© Ammar Abd Rabbo

Инструмент регенерации

Аргументы в пользу реконструкции относятся в основном к местным сообществам: традиционные техники строительства передаются из поколения в поколение, проект восстановления объединяет всех жителей: таким образом сохраняется функция культурного пространства и эстетическая составляющая. Участие местного населения в восстановлении захоронений также воспрнимается как процесс примирения и средство обновления.

Что касается оппонентов реконструкции, то помимо доводов, приведенных в «Руководстве по выполнению Конвенции об охране всемирного наследия», их аргументами главным образом являются недостаточная прозрачность в процессе принятия решений ЮНЕСКО и опасения по поводу того, что решения принимаются вне местного сообщества, специалистами и представителями правительственных организаций. Во избежание этих упреков, мы постараемся предоставить необходимую информацию, чтобы последующие поколения понимали, каким образом были приняты решения и совершен выбор, какие варианты были предусмотрены, какие ценности были сохранены, а какие созданы заново.

Существует еще одно соображение: после потрясения, подобного событиям в Томбукту, требуется некий период для осознания произошедшего и для пересмотра событий последующими поколениями. Согласно этому принципу, полное восстановление всех мавзолеев может стереть из памяти драматические события и, таким образом, лишить народ возможности осмысления своей истории. Так, например, разрушенный купол Генбаку, являющийся центральным элементом Мемориала мира в Хиросиме, в Японии, служит страшным напоминанием о самой разрушительной силe, когда-либо созданной человеком.

К новым ориентирам

В вопросе реконструкции, решения, принятые Комитетом мирового наследия в каждом конкретном случае, похоже, намечают новый путь. Эти перемены являются вызовом для таких защитников доктрины, как ИКОМОС. Bедь благодаря решениям столь престижной международной организации, новые нормы консервации постепенно приобретают все больший авторитет. В изменившихся обстоятельствах нам необходимы новые ориентиры. Хартии по сохранению памятников должны быть открыты новым идеям, а инструменты охраны мирового наследия — актуализированы. С момента возникновения принципов консервации в XIX веке, каждое поколение привнесло свои идеи и директивы. Доктрина, основанная на материальных аспектах, в том виде, в каком она выражена в «Руководстве по выполнению Конвенции об охране всемирного наследия», остается важным элементом нашего профессионального опыта. Хартия Бурры совершила радикальный поворот и теперь поддерживает консервацию, основанную на духовных и культурных ценностях. Нарская декларация, которая ставит акцент на культурном разнообразии и относительности ценностей, призывает специалистов по наследию интерпретировать Венецианскую хартию через эту новую призму. Этот дополненный подход является хорошей отправной точкой для пересмотра вопроса о реконструкции памятников, которые являются нашим всеобщим достоянием.

Курьер ЮНЕСКО публикует эту статью в честь 41-ой сессии Комитета всемирного наследия, который проходит в Кракове (Польша) в июле 2017 года.

Кристина Камерон

Кристина Камерон (Канада) профессор и заведует Канадской кафедрой исследований архитектурного наследия в Школе архитектуры Монреальского университета. Oна занимала пост директора в сфере наследия в Агентстве «Парки Канады» более 35 лет. Она также принимала активное участие в работе ЮНЕСКО в качестве главы канадской делегации при Комитете мирового наследия (1990-2008 гг.) и как президент Комитета (1990 и 2008 гг.).

 

https://ru.unesco.org/courier/iyul-sentyabr-2017-g/nuzhno-li-vosstanavlivat-vsemirnoe-nasledie?utm_source=The+UNESCO+Courier&utm_campaign=48b093b224-201708_the_unesco_courier&utm_medium=email&utm_term=0_898ed31396-48b093b224-442144609&mc_cid=48b093b224&mc_eid=2b4f11f4e0

 

https://en.unesco.org/courier/july-september-2017/reconstruction-changing-attitudes

 

September 1, 2017 · dobrina · Comments Closed
Tags:  · Posted in: Актуална информация, Други, Публикации на други езици, Текстове на други езици, Фотографии